- Ще се справим.
- Не отидоха ли твърде далеч нещата? Откога започна да ходиш на местопрестъпленията? Откога започна да допускаш момче, което те познава, да бъде задържано за разпит в полицията?
- Всичко с Шон ще бъде наред.
- Не става дума само за Шон. Ти ме взе преди година да те пазя. Но сега поемаш риск след риск...
- Крейги...
- Сякаш никога няма да се разровят и никой няма да забележи. И сега Лукас Пауъл те търси. Не би трябвало да се показваш. И не трябваше да имаш вземане-даване с Йохансен и да се доближаваш до него, защото той е твърде...
- Какъв?
Крейги мълчи няколко секунди. Лицето му е неподвижно, но някъде в очите му се таи поглед, който не искам да виждам в него - състрадание.
- Той е твърде важен за теб - промълвява Крейги.
- Искаш да кажеш, че оценката ми е замъглена? - отвръщам на удара.
- А ти твърдиш ли, че не е? - Той се вглежда в мен, но гласът му е нежен. - Дай го на мен. Ти не разсъждаваш ясно. Ще направя всичко по силите си той да бъде в безопасност.
Не го прави. Недей.
Положението е безизходно и Крейги го знае. Най-после той се изправя сковано и посяга към палтото си.
- Тогава съжалявам, Карла, но мисля, че трябва да те изолираме за известно време.
- Да ме изолирате? Как? - Никъде няма да отида, не и докато Йохансен все още е в „Програмата".
Крейги мълчи и мига.
- Смятам, че ти и аз трябва да направим още по-рутинен контакта си - казва най-после той.
По-рутинен? За миг не го разбирам, но сетне проумявам.
Крейги е започнал да се дистанцира от мен.
Веднага щом той си тръгва, аз отивам в кухнята и изливам виното си в умивалника. Тялото ме боли от умора, но знам, че няма да мога да заспя и не искам да седя повече до телефона.
Асансьорът ме спуска във влажния ярко осветен подземен паркинг. Пъхам ръце дълбоко в джобовете си и минавам покрай редиците коли на съседите - всичките луксозни модели. Високите ми токчета отекват по бетона. Охранителната камера се завърта на статива си, за да ме проследи. Портиерът сигурно наблюдава.
Мерцедесът блести на мястото си. Каросерията прилича на черно стъкло. Леко докосвам страничното огледало, за да го наглася, и после сядам на шофьорското място, затварям вратата, която издава приятен глух звук, и слагам ръце на волана. Вътре все още мирише на ново и на леко токсични химикали.
Включвам двигателя, който тихо забръмчава. Изкарвам колата от мястото й, насочвам се към рампата и доближавам електронната си карта до сензора. Бариерата се вдига и аз потеглям.
Карам безцелно сред вечерния трафик, сменям лентите, изпреварвам автобусите и завивам напосоки наляво и надясно. Първо - остъклените каньони на Канари Уорф. После - Къмършъл Роуд - западнали странични улици, магазини със спуснати капаци, продавачи, които въртят търговия късно в понеделник вечерта. След това свивам на северозапад, през квартала на новобогаташите. Оттатък е модният Ийст Енд, ресторанти и барове, район на новоизгряващи звезди и графични дизайнери, галерията с експонатите от разлагащо се месо, синият неон на бутиков хотел. Строеж, крановете дремят зад оградите. Сетне на юг - Сити, безлюдно през нощта, смълчаните кръчми, магазините и кафенетата - тъмни и затворени, боклуци, надбягващи се с колите по улиците. Мерцедесът плавно минава през мрежата от камери, наблюдаващи трафика. Могат да проследят всяко мое движение, ако искат. Винаги съм разчитала, че мога да се промъкна под радара им. Чудя се дали го правя несъзнателно и сега.
Грейвс е знаел за какво става дума. И сега е мъртъв. И човекът, който му се обади, също знае. Данните за обаждането са изтрити. На всяка крачка срещам препятствия. Противниците ми са добри. Могат да изтрият цяла телефонна регистрация от източника. Като мен са, но по-силни и могъщи.
Сега те знаят, че Елизабет Кроу ги търси. Разбира се. Самоличността й е уязвима. Няма да им отнеме много време да я разгадаят. Скоро ще разберат, че тя е измислица.
Единствената ми утеха е, че те не знаят, че това съм аз.
Ами ако са те видели в градината на Грейвс?
Беше тъмно. Маскировката ми ще издържи.
Ами Саймън Йохансен? Знаят ли за него?
Дори не знам кои са те.
В тази мисия има скрита архитектура - фалшиви врати, тайни проходи, задънени коридори и високи прозорци в стаи, които не мога да открия. Катрин Галахър стои зад единия прозорец, изискана, безупречна и сдържана, но не е сама. И други хора се движат из тази сграда. Те оставят следи - сенки, стъпки, врата, затваряща се в дъното на стаята, спускащо се резе, но колкото и да се мъча, не мога да ги съзра.