И за пръв път ми хрумва, че може би никога няма да ги видя.
Йохансен още не се е обадил, но ще го стори. Той ще отиде в работилницата с Катрин Галахър. Нищо, че нямаме застраховка. Рискът няма значение. Йохансен се е посветил на задачата и ще я изпълни, каквото и да се случи. Той е решил да го направи, откакто Филдинг му каза за поръчката.
Не е безопасно, прошепва вътрешният ми глас. Не е безопасно. Но именно в това е иронията. Йохансен го знаеше през цялото време и направи избора си. И аз не мога да го спра. Защото на него не му пука дали е безопасно или не. Интересува го само невъзможното.
Затова оттегли се. Зарежи тази работа. Обади се на Крейги и му предай задачата. Върни се към самоличността на Шарлот Олтън. Нейният живот е хубав, нали?
И в същия момент, докато спирам на червен светофар на Крайречния булевард, поглеждам към отсрещната страна на пътя и съзирам Марк Девлин.
Той живее в елегантно боядисана къща в Нотинг Хил, която може да се купи само със седемцифрена сума. На таблото на входа има три звънеца. Името му е написано до онзи в средата. Дневната е обзаведена скъпо и стилно, но се забелязват ергенски щрихи - грамадният екран на домашно кино, ски, подпрени на стената, електронен четец, пъхнат до облегалката за ръце на италиански диван. Девлин минава през сводестата врата, отива в кухнята, отваря бутилка червено вино, налива ми половин чаша - не повече, защото съм с кола - и ми я подава.
- Хубаво място.
Той се усмихва унило.
- Наследство. Бизнесът ми върви добре, но не чак толкова добре. Разгледай, ако искаш.
Приближавам се до библиотеката до прозореца. Не обръщам внимание на окъсаните криминални романи и пътеводителите и се вглеждам в снимките.
Марк Девлин, невъзможно млад, с академична тога, заобиколен от други студенти, се смее пред обектива на фона на гранитносива сграда. В края на редицата има скелет с човешки ръст. След това Девлин е по-възрастен, в мъжка компания, на сватба. После - на ски, в смесена група, която позира пред някакъв замък. Зачервен е и се хили до чернокосо дребно момиче.
Вдигам глава. Реалният Марк Девлин се е облегнал на рамката на вратата, съблякъл е сакото си, разхлабил е вратовръзката си и е запретнал ръкавите на ризата си. Отпива от виното си и леко се усмихва. Изглежда чист и в добро физическо състояние.
Отново се обръщам към снимките. Девлин, на двайсет и няколко години, прегърнал през кръста млада жена. Не е Катрин Галахър. Но защо да е тя? Изнурената, уморена Катрин, увила ръце около себе си, за да се стопли или утеши, с безжизненото, мъртвешко лице... Но тя сигурно е била различна, когато са се запознали, била е изтънчената жена от снимката, с усмивката, която не можеш да подминеш...
Не мисли за нея. Недей.
Пак поглеждам снимката. Девлин и младата жена са навън. На фона се виждат дървета, величествена каменна сграда, ковано желязо. А жената...
- Тя беше пред ресторанта. - Мъча се да си спомня името й. Хана? Не, Ана. Същата изящна красота. Погледът, който тя ми отправи, сега изглежда напълно логичен. - Изглеждаш много млад.
Усмивката му се променя.
- Ана и аз се познаваме отдавна.
Същата реплика като преди. И същото усещане за неудобство и смущение.
Да сменя ли темата? Идиличното детство, къщата в Уелс...
- Това извънградският ти дворец ли е?
Шегувам се, но той казва:
- Не се заблуждавай. Къщата е съвсем обикновена.
- И тя ли е наследство?
- Трябва да я продам. Напоследък не печеля много. Време е.
Отново се вглеждам в лицата им. Някога са били заедно, щастливи. И после какво? Всичко е свършило. Вероятно той е кривнал. Но е запазил снимката...
- Тя иска да бъде с теб.
Изръсвам го неволно и необмислено. Готова съм да се извиня, но Девлин се усмихва по различен начин, който говори: „А не е ли обратното?", усмивка с лек нюанс на тъга. Той поглежда снимката.
- Ана ме заряза четири месеца след като беше направена снимката. - След това усмивката му се изкривява в нещо печално. - Разби сърцето ми.
- Но все още поддържате връзка и сте близки. - Разбрах го по критичния анализиращ поглед, който тя ми хвърли, с какъвто една жена стрелва съперницата си. - Сигурен ли си, че тя не иска... Начинът, по който ме погледна, сякаш си помисли...
Девлин поклаща глава.
- Грешиш. Ние сме приятели. Близки сме, тя се нуждае от мен, има проблеми, с които не може да се справи сама, но сме само приятели. Не ме карай да обяснявам, не мога. А ти? Не трябва да казвам, че изглеждаш уморена, нали?
- Не.
Той поглежда за миг чашата с виното си и после тихо казва: