Пауъл взима лъжичка, натиска пликчето с чая си, а после го изцежда в стената на чашата, измъква го и го пуска в кофата за отпадъци. Отваря хладилника и изважда млякото.
Трябва да убедиш Нокс, че може да ти се вярва. Не упражнявай твърде силен натиск. Само ще загубиш.
- Рискът от провал може да те обсеби, нали? А провал е мръсна дума.
Той поглежда Лийсън. Тя стои абсолютно неподвижно и го гледа. А след това му отправя предпазлива усмивка, но заучена. Посяга към чашата си и казва:
- Така е.
Пауъл остава поразен от самоконтрола й и изведнъж си спомня един друг случай - списък с операциите на МИ5, изложен на свободния пазар, информацията на Нокс, техническия специалист, чието име Лийсън бе научила твърде късно, когато той вече беше избягал... Раната все още е отворена. Иска му се да каже: „Всички сме се проваляли", но после се сеща, че не би трябвало да знае.
Той се връща в кабинета си и пие на малки глътки чая.
Заплахите към Изидор няма да дадат резултат. Тогава какво да направи? Да чака и да се надява? Да, поне засега, докато измисли по-добър план. Утре пак ще има среща с шефа на отдела, който отново ще упражни натиск, настоявайки за резултати. И пак ще го предупреди да не влиза в директен контакт с Нокс. „Това е неуместно, след като не знаем кой е Нокс." Но шефът на отдела е нервен и неспокоен по този въпрос, сякаш Нокс е носител на някаква заразна болест и той може да я прихване като Лейдлоу - да започне таен живот, да пази скрити записки и да се съюзява с източника срещу господарите си.
Пауъл поглежда часовника си. Във Вашингтон остава половин час до времето за лягане. Тия е по пижама и пие млякото си, готова за обаждането на татко и после приказка... Той вдига телефона да й се обади, но му хрумва друга мисъл - за Лийсън, която седи в кабинета си, размишлява за провала си и изпитва вина.
Ден 21: вторник
Йохансен
Бягай. Трябва да избягаш.
Изборът е недвусмислен, няма средно положение - или да остане и да свърши работата, или незабавно да се изтегли. И той те видя, нали? Знае кой си. Затова върви. Махай се веднага. Обади се на Уитман. Кажи му да те вземе. Отиди при най-близкия патрул и се предай...
И после какво? Ще се обадиш на Филдинг? И ще му кажеш, че се отказваш?
Колко удара е извършил за шест години? И всичките чисти, безупречни, всеки погребваше Тери Кънлиф малко по-надълбоко. Но ако се откаже от този, после какво?
И после какво?
Поръчката ще бъде възложена на друг. Защото винаги има друг. Няма значение какво е казал на Филдинг, някой ще намери начин. Някой, който няма да бъде внимателен и бърз. Човек с нож. Човек без правила. За миг Йохансен си представя Кейт - ранена, окървавена, мятаща се от болка. Недей. Проблемът не е твой.
И все пак Йохансен не бяга.
Вчера той се върна в лагера и лежа буден в леглото си. Питаше се дали Чарли Рос го е познал и се ослушваше за стъпки по стълбите - хората на Куилан най-после идват за него, а зад тях върви Чарли Рос и го сочи с пръст: „Да, това е той". Портите се затвориха за нощта и Йохансен остана хванат в капан там, в клиниката, втренчен във вратата. Продължаваше да спори наум, въпреки че отговорът беше един и същ: Трябва да избягаш.
Настъпва полунощ, след това един часът, два, три. Райли пуши под стряхата. Вини бърше пода и говори за първото ястие, което ще изяде, щом го пуснат на свобода, и разбира се, за кучето си. Той обожава кучето си и ще го види отново... Погледът му обаче неспокойно се стрелка към Кейт... Кейт, безмълвна и изолирана от всичко, със стиснати устни и очи, зачервени от безсъние. И Дрил, седнал на стол, стрелкащ поглед от лице на лице. Главата му е наклонена назад, сякаш е доловил страха на Йохансен във въздуха и се опитва да открие източника му.
Можеш да прекратиш изпълнението на задачата заради собствената си безопасност.
Или да загърбиш риска, да се обадиш на Карла и да я изпълниш въпреки всичко.
В четири сутринта му хрумва друга възможност за избор.
Да намери Чарли Рос и да го убие.
Йохансен изхлузва ботушите си долу пред стълбите. Кейт все още е в стаята си. Дворът е безлюден. Йохансен се приближава до портата, която е отворена, и излиза.
Той върви и преследвачите вървят. Спира и те спират. Не полага усилия да се отърве от тях, защото това само ще ги направи подозрителни, но през цялото време усеща присъствието им като физически натиск.
Йохансен си е дал един ден. Един ден, през който да претърси „Програмата" за Чарли Рос, но така, че хората зад него да не се досетят. Трябва да се престори, че се разхожда напосоки и безцелно, без да задава въпроси, защото всичко ще бъде докладвано на Куилан.