Сменям позата си в опит да се стопля и се втренчвам в прозорците.
В десет часа вътре светва лампа, но може би е включена с таймер. Зад стъклото не се раздвижват сенки.
Около десет и половина започва да вали дъжд. Чувам го, преди да го усетя. Капките барабанят върху лавровите храсти около мен, а след това започват да се прецеждат през листата и да се стичат по косата и врата ми. Температурата спада с един градус и после с още един.
Глупачка. Дойде тук сама, без подкрепления, и наблюдаваш къща, където вероятно няма никого. И преди да дойде някой, дори да заснемеш лицето му, дори да успееш да го идентифицираш, после какво?
Грейвс им се е обадил, преди да умре, и те отговориха на обаждането му. И сега заличават следите си. Това обаче не означава, че те са клиентът на Йохансен. А ако не откриеш клиента, не стигаш доникъде.
Дъждът продължава да ромоли. Дневната светлина помръква. Обещавам си каквото ми дойде на ума само ако издържа още един час тук, когато на прозореца за миг се появява лице на мъж.
Фотоапаратът ми е в якето. Засуетявам се, докато го извадя. Пръстите ми са сковани от студ. Затаявам дъх.
Покажи се пак. Моля те, в името на всичко свято, покажи се пак.
Минава една минута, после две. Нищо.
Рисковано ли е да се приближа до къщата? Твърде опасно е.
Трета минута, четвърта...
Вратата на кухнята се отваря. Мъжът излиза. Вцепенявам се.
Познавам го.
Мрак в задната част на тъмен склад. Ярка светлина отпред. Мъж на шейсет и няколко години с красивото лице на патриарх и загоряла от слънцето кожа от игра на голф се облива в пот и гласът на Крейги, спокоен, твърд, премерен, запознат основно с фактите...
Уилям Хамилтън, бившият шеф на „Биг Фарма", човекът, който би могъл да е сред дружките на Шарлот с неговите скъпи небрежно елегантни дрехи и културен вид. Преди по-малко от три седмици аз стоях в онзи склад, без да слушам, докато той ни разказваше за измамата си...
Хамилтън е различен на дневна светлина, някак по-прошарен, по-стар, по-дребен. Но няма съмнение, че е той.
Уилям Хамилтън спира на терасата за секунда, накланя назад глава и вдишва въздуха. През отворената врата зад него се разнася музика, запис на пиано, нещо познато и тъжно.
Какво прави тук Хамилтън?
И веднага се сещам. Това е тайна квартира и ние го настанихме в тази къща.
Не съм помръднала, нито съм издала звук, но той се обръща и поглежда през градината към мен. И за един вцепеняващ момент ми се струва, че гледа право в мен. Лицето му е изпито и напрегнато, но и решително, сякаш е готов да нападне всеки, който се изпречи на пътя му. Всяка секунда ще прекоси моравата...
Но после отново започва да вали. Дъждовните капки барабанят по листата около мен и падат върху голата глава на Хамилтън. Той поглежда към небето и след това се обръща към къщата.
Излизам от прикритието си в лавровите храсти.
- Господин Хамилтън. Не се обръщайте.
Той се стъписва и като че ли се подготвя за предстоящ удар, сякаш ще го нападна. За част от секундата съм сигурна, че ще се обърне. И после раменете му се отпускат.
- А, дошла си - казва той, все едно ме познава, сякаш е неизбежно и ме е очаквал.
Но той не може да знае за Карла.
Дали е изтълкувал погрешно мълчанието като различен вид отрицание?
- Мислиш, че не знам коя си? - В гласа му прозвучава страх, тъга и горчива ирония.
- За коя ме мислите?
Коварен въпрос. Хамилтън не отговаря.
- Какво имаш? Пистолет? Нож? - Гласът му леко потреперва на последната дума, „нож".
- Нямам нищо.
- Лъжеш. Как ме откри?
- Грейвс ви се е обадил тук. Проследих обаждането.
- И когато му отговорих, вдигна ти, нали? - казва Хамилтън и после бързо, със засилващ се гняв и отчаяние добавя: - Защо го направи? Защо го уби? Той беше приятел, който ми правеше услуга. Не знаеше нищо.
- Не съм го убила.
- Тогава си поръчала на друг да ти свърши мръсната работа - яростно изрича Хамилтън, изпъчва гърди, вдига глава и напълва белите си дробове.
Не му позволявам да продължи.
- Не съм го убила. Намерих го. Грейвс вече беше мъртъв. Онзи, който го е направил, не се е колебал. Предполагам, че търсят и вас и затова се криете тук. Господин Хамилтън, ако бях дошла да ви убия, какво чакам? Никой не гледа.
- Няма да ми направиш нищо, докато не разбереш къде е тя.
- Но аз вече знам. Тя е в „Програмата".
Не виждам лицето му, но виждам тялото му и конвулсиите, които го разтърсват. И чувам звука, който той издава - стенание, ридание? - от отчаяние, скръб и нещо, което се отваря пред мен толкова дълбоко, че не съм в състояние да го измеря.