Хамилтън се овладява. Но сега нещо в него е прекършено, сякаш с две изречения съм го състарила с десетилетие, дори повече, и изведнъж той заприличва на грохнал старец.
Притискам го, като този път придавам твърдост на гласа си. Искам да разбере, че трябва да говори.
- Не съм убила приятеля ви, господин Хамилтън. Нямам представа за какво става дума. Но знам, че Катрин Галахър е в „Програмата", защото е убила човек и е било кървава баня...
- Тя е в „Програмата", защото аз я вкарах там - прекъсва ме той и малко се окопитва. - Не знаеш ли кой съм?
Информацията изплува в съзнанието ми по памет, като по магия или като гласа на Крейги в главата ми. Уилям Артър Хамилтън, бивш директор на „Сътрудничество и предприемачество" във фармацевтичния гигант „Хоупланд". Бил е посредник, сключващ големи корпоративни и правителствени поръчки...
И „Хоупланд" има договор за социално осигуряване с „Програмата".
Не самата „Хоупланд", а неин филиал, дъщерна фирма. И те осигуряват персонал за Спешния медицински център извън стената, те карат бронираните линейки. И Хамилтън е сключил договора. Той познава всички и е задействал връзките си. Хамилтън може да хвърля пясък в очите, така както направих аз, за да вкарам Йохансен в „Програмата", да говори за националната сигурност и да използва силата на позицията си, да пропуска процедурите, да преодолява бюрократичните препятствия и да не остави следа. Това е по въпроса как.
Но по въпроса защо е нещо друго.
- Да - казвам. - Знам кой сте.
- И знаеш какво е направила тя. Каква си ти? Полицай? Журналист?
Мога да излъжа. Обикновено го правя. Да се опитам да го убедя, че съм на негова страна, на страната на Катрин... Но лъжата ми убягва. Или може би няма време.
- Няма значение каква съм. Но от седмици съм по следите на хората, които стоят зад това, откакто научих, че за главата й е обявена награда. Знам какво е направила, но това е само половината от истината. Мислех, че Грейвс може да ми каже останалото, но закъснях. Затова сега дойдох при вас. Господин Хамилтън, кой стои зад това?
- Искаш да кажеш, че не знаеш? Какво мислиш, че ще стане, ако ти кажа?
- Мога да ги спра.
Изричам го абсолютно уверено, но той се смее мрачно и горчиво.
- Не можеш да ги спреш. Защо мислиш, че я вкарах в „Програмата"? Смяташ ли, че го направих с леко сърце? Мислиш ли, че не знам как стоят нещата там?
Отново мълчание. Когато Хамилтън заговаря отново, гласът му е по-монотонен, но и по-смирен.
- Тя се появи на прага ми посред нощ - на тринайсети декември преди една година - и ми разказа всичко. От игла до конец. Затова знам точно какво е направила. Нямам илюзии. Но баща й ми беше приятел. Познавам я от дете. Не можех да им позволя... - Хамилтън млъква, съвзема се и продължава: - Това беше единственото място, където щеше да е в безопасност от тях, където те нямаше да я потърсят. - Той извръща леко глава, сякаш може да ме види с периферното си зрение. - Ако ти кажа за какво е всичко, ще ти направят онова, което сториха на Иън Грейвс. И ако разберат къде е тя, ще убият и нея.
Не отговарям. Не знам какво да му кажа. Осъзнавам, че Хамилтън е преценил мълчанието ми твърде късно, когато той едва доловимо от ромоленето на дъжда казва:
- Но те вече знаят, нали?
- Да.
- Тогава всичко свърши. - Хамилтън навежда глава.
Дъждът се стича по него, мокри ризата му, залепва оредялата му прошарена коса за главата и разкрива скалпа му - мокър, розов и крехък.
- Кажете ми за какво става дума. Кажете ми кои са те. - Навеждам се към него, сякаш това има някакво значение и ще го убеди да говори...
- Защо? Не... можете... да ги... спрете.
- Мислите ли, че като не знам, ще бъда в безопасност? Това не спаси Грейвс.
Това беше жестоко. Той се колебае, но не дълго.
- Влизам вътре.
- Господин Хамилтън...
- Бъди благодарна, че не видях лицето ти. Ако питат за теб, не мога да им кажа как изглеждаш, каквото и да ми направят.
- Той млъква и се замисля. - Освен ако не ни наблюдават в момента.
Мълчание. Главите ни се вдигат едновременно. И двамата се взираме в дъжда, търсейки нещо, сякаш можем да ги чуем, които и да са те, и сякаш ослушвайки се, ще разберем къде са.
Разбира се, не виждаме нищо.
След това Хамилтън си поема дълбоко дъх, за да се успокои, връща се в кухнята и затваря вратата. Щорите се спускат.
Стоя до лавровите храсти, цялата вир-вода.
Трябва да отида до вратата и да блъскам по нея, докато той ме пусне да вляза. Но Хамилтън няма да ми отвори. Не.