- Снимки - сериозно казва той. - Снимки.
Йохансен ги взима. Защо не? Първата показва паркинг за каравани. На втората - с различна големина - малко момче в екип на „Манчестър Юнайтед" тича в дневна към фотоапарата. Третата е на сватба.
- Откъде ги взе, Джими?
- Мои са - гордо отговаря Джими.
Йохансен му показва момчето с екипа на „Манчестър Юнайтед".
- Твоето момче ли е?
Джими кима щастливо и посочва друга снимка, която се подава от купчината в ръката на Йохансен.
- Моята къща.
Същата къща. Къщата в Марлоу.
Нова е, но е построена така, че да изглежда старинна - три широки фронтона и кула отзад, оранжерия с рамки от скъпо дърво от едната страна, живи плетове от чемшир и плочи, водещи към морава. Йохансен е сигурен, въпреки че я е виждал само веднъж, преди осем години и на тъмно, а снимката не показва реката, която тече в края на моравата. Мъж и жена стоят на плочите. Жената е с бледосиня рокля. Има миловидно лице, въпреки че последния път, когато я видя, тя дори не го погледна. Гледаше само Съли.
Мъжът до нея на снимката е Чарли Рос.
- Познаваш ли този човек, Джими? Приятел ли ти е?
Джими се втренчва в снимката.
- Знаеш ли къде живее сега? - продължава Йохансен.
Очите на Джими блуждаят и той отваря уста.
- Не трябва да казваш на никого къде живее. Нито на мен, нито на някой друг. Добре?
Джими го поглежда колебливо.
- Вземи, вземи. - Йохансен му връща снимките. - Пази ги.
Джими кима щастливо.
- Моите снимки. - Взима ги и после непохватно ги напъхва в джоба на якето си. - Довиждане - добавя и тръгва.
Йохансен гледа след него.
Джими почти се скрива от погледа му, когато спира и за десетина секунди поглежда встрани към отсрещната сграда. Устните му се раздвижват, оформяйки думите: „Не трябва да казваш", а после той кима на себе си доволен, че ги е запомнил, и продължава.
Йохансен изчаква шест бавни минути и след това се отлепя от стената. Групата наблюдатели се разделя и преследвачите тръгват след него.
Той се отправя в противоположната посока, обикаля десетина минути и се връща към мястото, където спря Джими.
Йохансен се обръща. „Опашката" е на четири секунди зад него.
Малка моментна снимка на нещастие. Жена ридае, сбиване в началото на уличка, мъж, който го гледа гневно, докато минава. Йохансен отмества поглед отбягвайки конфронтацията. Вечно присъстващата миризма на канали и изпражнения.
Всеки момент преследвачите ще завият в улицата. Йохансен стига до мястото, където спря Джими, и поглежда наляво.
Най-скапаният блок в най-скапания район. В бетонния парапет отпред са поникнали плевели, панелите са осеяни с пукнатини и около прозорците зеят пролуки. Вонята на канали е най-силна тук. Мъж с нездрава бледа кожа се е прегърбил на стъпалото пред вратата. Очите му са хлътнали и безизразни.
Зад него във входа се вижда лице.
Една секунда, най-много две. Йохансен не спира.
„Опашката" зад него завива в улицата и Чарли Рос отстъпва заднишком в сянката на входа, но Йохансен го усеща, че наблюдава.
Направи го сега. Не чакай. Направи го сега.
Йохансен свива по странична уличка, минава през запустяла сграда и се връща, докато преследвачите му все още тичат наоколо, опитвайки се да го пресрещнат. Изплъзването от тях ще привлече внимание, но няма как. Никой не трябва да знае за това.
Той се скрива, докато се убеждава, че се е отървал от преследвачите, и се промъква покрай блока, където живее Чарли Рос.
Йохансен не е въоръжен. Изисква се повече бързина и съсредоточеност и трябва да си по-близо, това е всичко. Рос е едър човек, но е на години и „Програмата" му се е отразила. Ако е сам, няма да има проблем.
Приведеният мъж все още седи прегърбен на входа. Когато Йохансен го прескача, той не трепва, но изхленчва.
През мръсните прозорци прониква слаба светлина. Смрадта се засилва.
Чарли Рос, грамадният мъжага, на такова място...
В коридора на къщата в Марлоу имаше лилии, много, в голяма ваза, окачена на колона. Цветята се белееха над рамото на жената, когато отвори вратата, и докато вървеше по лакирания под, Йохансен долови неприятната им сладникава миризма. Не знае защо точно сега си спомни именно за лилиите.
Двама мъже с мрачни неразгадаеми лица стоят в сумрака пред стълбището и тихо разговарят. Единият пуши. Запаленият край на цигарата му е като маяк. Самообладанието им ги откроява. Те не живеят тук. Хора на Куилан ли са? Йохансен не ги познава. Те си споделят цигарата и не го заглеждат, докато минава покрай тях.
Той бързо изкачва двата реда стъпала.