Коридорът горе се простира наляво и надясно. Вратата на аварийния изход вляво е открехната и подпряна. Долната й част се е вклинила в пода. Рамката е огъната. Нататък коридорът е задръстен с дърва и боклуци. Йохансен завива надясно само защото натам няма препятствие.
Той отваря врата след врата, без да почука. Зад първата на импровизирано легло лежи неподвижно слаб старец само по мръсна риза. Втората врата е препречена отвътре. Йохансен я блъска с рамо и вижда шест жени - най-младата вероятно е на двайсетина години, а най-възрастната - на петдесет и няколко, всичките с повехнали лица, свили се до стените и затаили дъх.
Зад третата врата хлебарки щъкат по разлагаща се храна в пластмасови чинии. Вътре няма никого.
Четвъртата е заключена. Йохансен се извръща настрана, готов да я разбие с рамо, когато се приближават стъпки на тътрещи се крака и ключалката изщраква. Вратата се открехва.
През пролуката наднича окото на Чарли Рос.
- Ти си - казва той след няколко секунди. - Знаех си, че ще дойдеш.
И си ме чакал? Знаел си, че ще дойда. Знаеш защо съм тук. Защо не избяга?
Покривът сигурно е започнал да се руши, защото плочките на тавана са осеяни с петна и олющени и надолу по стените е плъзнала влага. В ъгъла на стаята има стар хлътнал диван, отрупан със завивки и възглавници. От радиото се разнася тенекиен, стържещ звук. Рос го изключва.
- Колко време мина? - пита той.
- Осем години.
- Осем години. - Рос мълчи няколко секунди, сякаш тези години минават пред очите му, а после казва: - Бих ти предложил да седнеш, но... - Той посочва стаята. Няма мебели освен дивана, масичката и някаква картонена кутия.
В къщата в Марлоу Рос не му предложи да седне, но тогава беше различно. Сега той е облечен в твърде тесни за него дрехи. От брадичката му стърчат прошарени косъмчета. Повечето му предни зъби са опадали. Трябва да е на шейсет, но изглежда на осемдесет.
Двамата стоят мълчаливо и после Чарли Рос казва:
- Търсиха те. Ти изчезна. Мислех, че са те открили.
- Не.
- Намериха другите двама.
- И аз така чух.
- Но не и теб. Ти винаги си бил различен. Знаеш ли, радвам се, че не са те намерили. Ако някой има право да те убие, това съм аз. - Рос се усмихва, сякаш това е споделен спомен, нещо, за което сега могат да се шегуват. - Къде беше?
- Заминах.
- Но си се върнал в бизнеса, нали? Иначе нямаше да си тук.
За момент и двамата оглеждат стаята.
Прозорците не прилягат плътно и около рамките духа студен вятър.
- Лоша работа - отбелязва Рос.
- Можеше да е по-добре - отговаря Йохансен и в същия миг осъзнава, че греши.
- Ако си по-добре, трябва да се бориш да го запазиш, а след известно време се уморяваш. - И Рос наистина изглежда адски уморен. - Не очаквах да те видя тук. - Той леко изправя гръб. - Не съм казал нищо на никого. Който и да те е предал, не съм аз.
- Знам.
- Откога си тук?
- От две седмици.
- Нужно е време, за да се приспособиш. Но ти си с Куилан. - Рос кима на себе си.
- Защо го казваш? - рязко пита Йохансен и Рос го поглежда.
- Начинът, по който влезе тук. Сякаш си недосегаем. В лагера ли си?
- В клиниката.
Рос изглежда заинтригуван.
- Имаш медицинска подготовка. След случилото се?
- Преди това.
- Значи спасяваш живота на хора. - Рос го казва така, сякаш открива логика в това, и пак кима на себе си.
Йохансен мълчи.
- Куилан е справедлив човек. Остави ме на мира. - Погледът на Рос е прикован. Той отново вдига глава, сякаш това, че са го оставили на мира, е нещо, с което трябва да се гордее, човек с характер. Въпреки че и двамата знаят, че не е така.
Оставил те е на мира, защото вече си сломен. За да те сочат с пръст хората и да се чудят: „Това не беше ли Чарли Рос?''.
- Той не знае, нали? - пита Рос. - Не знае, че си бил ти.
Йохансен поклаща глава.
- По-добре да си остане така.
Направи го.
Разстоянието между тях е не повече от метър и двайсет. Йохансен си поема бавно дъх, напълва дробовете си и се подготвя. Рос само стои и чака - уморено плашило с половината зъби избити и нищо, за което да се бори.
- Онази нощ беше началото на края - казва Рос. - Когато ти направи онова нещо. Е, след това почистихме, но това беше. Началото на края.
Йохансен си поема дъх за втори път. На третия ще пристъпи към действие.
- Но не и за теб.
Трето поемане на дъх и Йохансен изведнъж се чувства много уморен от всичко.
- Ако някой те попита, не ме познаваш - казва той.
Рос го разбира чак след няколко секунди и след това леко кима.