- Не те познавам.
- Погледнал си ме на улицата, защото си ме помислил за някой друг.
- Разбира се - съгласява се Рос. - А онзи другият...
- Мъртъв е.
Рос мълчи, после кима на себе си.
Йохансен се обръща към вратата.
- Но ти не дойде тук за това, нали? - пита Рос и после добавя: - Не се тревожи. Няма да те предам на Куилан. Ако той мислеше, че знам нещо... Е, сигурен съм, че си се срещал с Брайс. Той иска да знае всичко. Това не ми харесва.
- Не.
- Не идвай пак.
Вратата се затваря зад него. Йохансен стои в коридора и слуша, докато тихите стъпки на Чарли Рос се отдалечават.
Рос няма да му стори зло. Никой не може да ги свърже.
Чарли Рос не е риск. Не е необходимо да умира.
Мисълта се върти в главата му, докато Йохансен слиза по стълбите. Чарли Рос не е риск...
Следобедната светлина навън в късния следобед е сива и студена като загубил лъскавината си метал. Скоро ще се мръкне.
Мъжът, който отваря портата на лагера, го поглежда и после отмества очи встрани, сякаш знае нещо, което не трябва да казва. В двора стоят и други хора, на групи по двама и трима. Те също се обръщат към Йохансен, но никой не му говори.
Безпокойство свива стомаха му, прояснява зрението и учестява дишането му. Йохансен побягва.
Минава през главната врата и нахлува в чакалнята. Единият от хората на Куилан седи на стол и държи бейзбол на бухалка между коленете си. Вижда Йохансен, но не става.
Йохансен влиза в клиниката.
Райли стои там с широко отворени очи. Устните му се движат, но не издават звук.
В средата на стаята лежи стол. Облегалките за ръце са облепени с тиксо. На пода е размазана дълга ивица кръв. В ъгъла се е свлякъл слаб полугол човек на средна възраст с меки черти. Облегнал се е на шкафа като счупена кукла. Крайниците му са изкривени под странни ъгли. Дрил се е навел над него. За пръв път изглежда озадачен.
Вини.
Райли свива и разпуска юмруци и най-после проговаря.
- Мамка им, заключиха ни. Можехме само да слушаме... - Последната дума заглъхва. Райли се разридава.
Вратата на страничната стаичка е открехната. Моля те, не, не, не...
Йохансен се приближава до вратата.
Кейт се е свила в ъгъла зад едно от потрошените легла. Дишането й е неравномерно, сякаш всеки дъх разкъсва нещо вътре в нея. Лицето й е бяло като порцелан, а очите й гледат втренчено, без да виждат. Клати се напред-назад.
Йохансен прикляка на пода пред нея.
И изведнъж всичко се променя.
Този път с Брайс дошли още петима. Препречили вратата, за да не се намесва никой. Сега обаче Кейт не била сама в клиниката. С нея бил Вини. Това била единствената причина да изберат Вини - защото бил там.
И Кейт сигурно бе разбрала какво ще стане, защото Райли, който удрял по вратите, я чул да моли Брайс да вземе нея вместо Вини. Чул я да казва: „Аз го заслужавам. Аз го заслужавам." „Не, ти заслужаваш да гледаш" - отвърнал Брайс.
Запушили устата й и я завързали за стола.
„Гледай очите му" - рекъл Брайс.
По-късно в стаичката на горния етаж, след като й дадат успокоителни, Йохансен ще стои до вратата, ще гледа чертичките на стената - спасените от нея хора - и ще се бори със задачата. Ще полага усилия да я разиграе наум, да я направи възможна, да я превърне в реалност: По улиците, през пустеещия парцел, спира на входа, силуетът й е пред него, ръката му посяга към нея... Той репетира отново и отново и се изпитва какво ще направи в решителния момент и след това, защото няма място за нищо друго. Трябва да изпълни поръчката или историята с Тери Кънлиф ще се повтори...
Йохансен ще се бори с решението си, но тогава ще бъде късно.
Ден 22: сряда
Карла
Обадих се на Уитман. За бога, изкарай го оттам.
Минава четири, а портите затварят в шест. Вече е късно, макар че Уитман сигурно е доловил нещо в гласа ми, защото отвърна:
- Ще се опитам.
Обаче не успя.
Цяла нощ гледах кадрите от камерите за видеонаблюдение, търсейки Йохансен. В главата ми постоянно се въртеше онзи четирисекунден звук - мъж, който крещи. Бях сигурен, че той е мъртъв или с необратимо строшени кости.
В шест часа телефонът иззвъня - сигурната ми линия.
Кълна се, когато той заговори, не можах да позная гласа му.
Сега се намирам в Тауър Хамлетс, сред покойниците от викторианския Ийст Енд - притежатели на леярни, търговци на зърно, дребни собственици и съпругите им, лекари и учители. Паметниците им са натрупани между дърветата с голи клони и сред заскрежените храсти - плочи, обелиски и готически кулички, разтворени библии и ангели, редици надгробни камъни с надписи „Скъпият ни обичан" и „В памет на любимия". Това е място за размисъл, обществен парк, дори класна стая на открито - местните хлапета идват с буркани, които да потапят в реката и да търсят пеперуди през лятото. Но днес, в единайсет часа в сряда в началото на февруари, тук няма друг освен мен и един мъж, прегърбил се на пейка с наведена глава.