Не обичам срещите на открито. Все се тревожа, че някой ме наблюдава. Ето защо съм се облякла като служителка на благотворителна организация или доброволка на някоя църква - практичен филантроп с раница, в която носи сандвичи и адреса на местен приют.
Спирам на няколко метра от мъжа на пейката. Той може би е пиян, дрогиран и заспал.
- Здравей.
Човекът не помръдва, но очите му са отворени.
Пристъпвам по-близо до него.
- Добре ли си? - питам, но вече знам, че не е добре.
- Няма да го направя.
Отказва ли се? Това никога не се е случвало. Но изведнъж си спомням онези четири секунди, изпълнени със звуци - викащите мъжки гласове, писъците на мъжа...
- Ранен ли си?
Сядам в другия край на пейката. Йохансен обръща глава и ме поглежда така, сякаш говоря на чужд език.
- Не.
- Вчера се опитах да се свържа с теб. Набрах номера, някой вдигна и чух...
- Не бях аз.
И двамата се умълчаваме.
- Вини - казва той. - Името му беше Вини.
И ти си го познавал.
- Мъртъв ли е?
- Да.
- Заради теб?
- Да. Накарали са я да гледа.
Мили боже.
Усмихнатият мъж с ангелските черти, чиято специалност са изтезанията. Също като случая с Тери Кънлиф. И всичко заради Йохансен. Той знае кога да се оттегли и затова е тук. Съсипан е и рискът е твърде голям. Но решението му тежи. Има ли поръчка, Йохансен се отдава изцяло. Отказът от тази задача я превръща в провал. Вина, срам и неспособност се сливат в едно.
- Филдинг знае ли?
Йохансен извръща глава настрана и се вглежда в пътеката пред нас.
- Още не.
Поемам си дъх, оставяйки студения въздух да напълни дробовете ми, а после бавно го изпускам.
Вече знам какво трябва да направя. Да върна Йохансен в апартамента в южен Лондон. Да говоря с Филдинг. Той ще се вбеси, но няма как. Ще трябва да намери някой друг да го направи. Мъжът с ножа. Прогонвам тази мисъл. Утре ще започна да освобождавам Йохансен от самоличността на Райън Джаксън и на внимателни етапи ще му върна неговия живот, а после той ще замине...
- Добре - казвам. - Ще те изтеглим.
- Не. Трябва да се върна там - възразява той и после добавя: - Трябва да я измъкна.
О, боже, тя те е привлякла на нейна страна. Сближили сте се и тя те е привлякла.
Двойка на средна възраст върви към нас по пътеката. Поглеждат ни учудено - скитникът на пейката и жената с раницата. Може би долавят напрежението между нас. Отминават, но след пет крачки жената ни поглежда през рамо. Кимам й - всичко е наред.
Но не е.
Отново си припомням кадрите от видеонаблюдението - Йохансен и Катрин Галахър в работилницата, разговарят. Видях ги и останах доволна. Помислих си: „Това е хубаво. Тя му има доверие. Така ще стигнем до истината". Сега обаче осъзнавам, че той е погълнат от нейния свят.
Няма значение колко близо стои Йохансен до мишената си, стига да спазва онова друго разстояние, онова студено психологическо пространство, което му позволява да изпълни задачата и да не се събужда, крещейки. Сега той е загубил това разстояние. Катрин го е привлякла на своя страна.
- Тя знае ли, че са те изпратили за нея?
- Не.
- Тя ли те помоли да я измъкнеш?
- Не.
- Но ти й каза, че ще го направиш.
- Не.
Катрин Галахър обаче е умна и амбициозна и би направила всичко, за да получи онова, което иска. Тя никога не е била жертва и не възнамерява да бъде.
- Дори не знаем какво се е случило.
Йохансен мълчи. Седи неподвижно и гледа право напред. И аз се досещам, че тя му е казала.
- Името му било Даниъл - проговаря той. - Така и не разбрала фамилията му. На моите години, може би малко по-млад. С черна коса. Бил ранен - счупен глезен и други наранявания. Повикали я да го лекува. Държали го в някаква стая. От прозореца тя виждала порта с дракони. Стояла при него четири дни. Мисля, че през това време той е бил изтезаван.
- От нея ли?
- Не знам.
- И после го е убила?
Йохансен навежда глава. Да.
- Той се борил. Продължило дълго, превърнало се в кървава баня. Всичко било в кръв.
- Каза ли ти защо го е направила?
- Защото можела.
Втренчвам се в него. Той извръща глава.