- Тя каза, че пациентите й сякаш били същества от друг вид.
Вече шест години, толкова много поръчки и всеки път мишените му не страдат, колкото и да са болни и извратени и каквото и да са направили. Йохансен се грижи за това. Но тази жена... Не разбирам.
- Защо? - питам. - Защо искаш да я измъкнеш?
Той не отговаря. Измъчва се. Най-после отронва:
- Тя сънува кошмари.
Не знам какво да кажа. Мисля, че и Йохансен не знае. Той поклаща глава, сякаш не го проумява. И в съзнанието ми пропълзява мисълта: „Тя не ти е безразлична".
- Трябва да го направя - казва Йохансен, обръща се и ме поглежда. - Ти можеш всичко, Карла. Помогни ми да я изведа оттам.
Те са заедно. Той я обича. И ще рискува за нея всичко - живота си, репутацията, безупречните си шестгодишни постижения, за да я измъкне. Да й позволи да живее.
Йохансен я обича. Мисълта ми действа като физически удар - той я обича.
Искам да си тръгна. Да изляза през портите на гробището, да отида до улицата, където чака мондеото и да се върна в гаража... Но не мога да го оставя тук. Какво ли ще направи Йохансен? Ще се върне в „Програмата"? Ще се опита да защити Катрин? И през цялото време Брайс...
Не мога да допусна това да се случи.
- Добре - казвам. - Ще измисля нещо.
Онази част от мозъка ми, която се занимава с тези неща, работи и обмисля процеса, без да обръща внимание как се чувствам. Сякаш съм участвала в автомобилна катастрофа, сблъсък, и тъкмо съм се отдалечила от местопроизшествието. Знам, че нещо в мен е пречупено и положението е лошо, но още съм упоена от шока, на крака съм и се движа. Понякога не си заслужава да разсъждавам твърде много. Ако съумея да продължа, всичко ще бъде наред.
- Можеш ли да го направиш, Карла?
Истината е, че незнам.
Преди един ден бихме разчитали на Хамилтън. Той е вкарал Катрин в „Програмата", има връзки и вероятно може да я изкара оттам. Но Хамилтън все още е в неизвестност. Търсим го. Хората, които бягат, понякога се връщат в домовете от детството си, места, където някога са се чувствали в безопасност, или той може да е запазил резервен ключ за някой корпоративен апартамент. Фин събира подробности за всяко възможно местонахождение, а Крейги изпраща екипи на набелязаните адреси. Дори се обадих на Елис и му казах името на Хамилтън. „Той пък кой е, по дяволите? Или пак е нещо, което няма да ми обясниш? Господи. Мамка му." Засега няма нищо.
Ами ако не го намерим?
Катрин Галахър е аномалия. Затворничка, без да е записана в системата. Едно анонимно обаждане до властите би трябвало да свърши работа и да я изкара оттам. Проблемът обаче е безопасността й след това. Не знаем кой е клиентът, но той има възможности и ресурси. За един час ще разбере, че тя е излязла от „Програмата“, и ще вземе мерки.
- Върни се там. Пази я. Не напускай клиниката. Чакай обаждане. Ще се свържа с теб веднага щом измислим план. Вероятно чрез Уитман. Ще му е необходима среща. Има помещения за свиждане. Той може да ги използва. Ще я изведем оттам веднага щом можем. След това... - Боли. Не обръщай внимание. - Двамата ще трябва да изчезнете, завинаги. - По-трудно е, отколкото очаквах - Можем да го уредим. Нали с това се занимаваме. - Нов живот далеч от всичко това, заедно. Овладей се и реши проблема. - Ти ще искаш да бъдеш с нея колкото е възможно по-скоро, но тези неща изискват време...
- Не е това.
Не е необходимо да се преструваш. Най-старият провал - да си паднеш по мишена. Гордостта го кара да отрича. Иска му се да не го прави. Изпитвам желание да кажа: „Не ме лъжи. Ще я измъкна, но моля те, не ме лъжи". Не мога. Гърлото ми е пресъхнало.
Преглъщам. Стегни се.
- Няма значение.
- Не - възразява той. - Има.
Йохансен нежно слага ръка върху моята. Седи с наведена глава и не ме поглежда. И сетне прошепва:
- Всичко е наред. Знам, че не ме искаш.
Пръстите му се отпускат и той дръпва ръката си. Все още не ме поглежда.
- Извинявай - добавя.
Отначало не чувствам нищо. Абсолютно нищо. Нещо е експлодирало в главата ми толкова силно, че ме е зашеметило. Вие ми се свят от шока на сътресението. Няколко секунди, минути - нямам представа колко - седя там и пак не знам какво да кажа.
- Видя какво представлявах след Тери Кънлиф - продължава той. - Знаех, че ти никога...
Искам да кажа: „Познавах Тери Кънлиф. Ти се опита да спасиш живота му и затова...“.
И след минута ще го сторя, но в момента не мога. Затова хващам ръката му в двете си ръце, държа я и чакам.
Петнайсетина минути по-късно оставям Йохансен на пейката. До него има увит във фолио сандвич от раницата ми. Обръщам се веднъж, преди дърветата да го скрият от погледа ми. Не е помръднал.