- Реших, че може да поговорим.
- За какво?
- За всичко, което не ми казваш.
Нямам време за това.
- Осми декември, Катрин Галахър излиза от апартамента си и изчезва. Изглежда, че се е самоубила. Минава една година. И после изведнъж, в четири сутринта, се обаждаш ти. Искаш да видиш досието й от отдел „Изчезнали лица", искаш да говоря с колегите й, притисна психиатъра, който твърди, че я е лекувал, открадваш записките за нея... Отиваш сама при Грейвс, който обаче е убит, и ми казваш, че историята за самоубийството е фалшификат. Защо? Защо, Карла? - Погледът му ме пронизва. - В средата на всичко това зее огромна дупка. Запълни я, Карла. Кажи ми истината. Привлечи ме на твоя страна.
- Не мога.
- Защо?
Издържам на погледа му, без да отговоря и да помръдна. Елис разбира, че няма да отстъпя, изругава и тръгва.
Полагам усилия да изчакам пет минути и после излизам от сервиза. Собственикът още седи наведен над счетоводните книги в кабинета си и яростно натиска бутоните на калкулатора. Не вдига глава, докато минавам, и аз не му казвам довиждане.
Замислям се за клиента. Като теб, само че по-силен и по-могъщ. Катрин трябва да плати, но не само тя, а и Грейвс и Хамилтън. Те умряха, защото се опитаха да й помогнат, но сега ми е съвестно за Хамилтън. Аз го изкарах на открито, към отчаянието и смъртта му. Няма смисъл да хленча: „Не знаех, че ще се стигне дотам". Това не е оправдание.
И трябва да компенсирам за предимството на противника, като спася Катрин Галахър, която е убила мъж на име Даниъл и после е избягала. Иронията на цялата ситуация изкривява лицето ми. Правя всичко това заради Саймън Йохансен, който е убил много хора.
Мислите ми трескаво препускат в главата.
Даниъл, без фамилно име, на трийсет и няколко години, с черна коса, ранен преди Катрин да се появи на сцената, а след това изтезаван. За информация? Кой е той? Да накарам ли Елис да претърси базата данни с изчезнали хора? Вече е късно.
А Йохансен се връща в „Програмата" да спаси Катрин, тласкан от сили, които не разбира. Тя сънува кошмари...
Трябва да я изведа от „Програмата", а нямам възможности за избор. Остава ми само един човек, който може да я измъкне.
Лукас Пауъл.
Той иска награда. Ще се опита да ми отнеме властта.
Групировката да остане за него, а аз - да му върша черната работа. Или да бъда изместена напълно. И после какво?
Цената, която плащам. За Грейвс и Хамилтън. За Йохансен. Всичко това.
Вдигам глава. На двайсетина метра от мен някаква жена с дъждобран обръща глава. Не мога да видя лицето й, но нещо в движенията й ми напомня за Ана, младата жена пред ресторанта, онази на снимката с Марк Девлин...
Прозрението ме връхлетява като неочакван удар.
Девлин, преметнал ръка на раменете на Ана, и двамата съвсем млади. На фона се вижда внушителна каменна сграда и сложна плетеница от ковано желязо във фантастични готически форми. Има и дървета. Мястото е някъде извън града. Къщата е съвсем обикновена. Къщата, в която Девлин вече не ходи.
Върху всеки стълб на портата има дракон.
- Елис?
Колебание, преди да се задейства агресивността му. Той се пита дали съм размислила.
- Е?
- Алибито на Марк Девлин за нощта на осми декември.
- Шегуваш се... - отговаря Елис.
- Моля те, не затваряй. Когато го пресрещна пред офиса му, ти го попита за алибито му и той не можа да си спомни. Ти му каза, че не е спешно. Той ти се е обадил.
Следва мълчание. Елис преценява ситуацията.
- Какво е това? Бъзикаш ли се с мен, Карла? Опитваш се да ми дръпнеш каишката?
- Нуждая се от алибито, Елис.
Тишина. Моля те, моля те, кажи ми...
- Девлин бил в дома си с някаква жена на име Ана. Взех координатите й и проверих. Тя потвърди алибито му. И той изобщо не пасва на профила.
Връщам се в апартамента си в шест вечерта. На телефонния секретар на Шарлот Олтън има три съобщения - някой се е обаждал за благотворителен прием, покана за вечеря и Марк Девлин: какво ще правя довечера?
Отивам право в кабинета си и започвам да търся в интернет - къща в Уелс, фамилна собственост... Проправям си път през всичката информация. Девлин, Девлин, Девлин...
Ето я. Адресът е в Брекън Бийкънс. Копирам кода, търся го на картата и го намирам - малък розов правоъгълник, ограден с дървета, близо до водохранилище. Сателитната снимка ми предоставя друг изглед - две сгради на поляна, главната къща и друга, по-малка, построена под прав ъгъл към нея. Гараж? Работилница? Конюшня? Детайлите на портата не се виждат.
Най-близката къща е на осемстотин метра.
Водил ли е Девлин там Катрин през месеца, в който са били заедно? И спомня ли си тя? Къща в гора, отдалечена, обикновено необитаема...
Не е трудно да се установи, че Девлин е бил на сигурно място в Лондон на осми декември.
И след като Даниъл е умрял и Катрин е продължила по-нататък...
Гласът на Девлин: „Не съм си го помислял".
Но той е видял нещо, когато е отишъл в онази къща.
Петна от кръв? Мили боже, трупът? „Тя беше способна на неща, на каквито другите не са способни."
И все пак Марк Девлин не е отишъл в полицията. Почистил е след нея. Поредният в списъка й, заедно с Хамилтън и Йохансен, още един човек, който се е намесил, за да я спаси. Надявам се един ден да се запозная с нея. Бих искала да науча тайните й. Девлин обаче е различен. Той не държи на Катрин като другите. Влиянието й върху него е нещо съвсем друго.
Принтирам картата и отивам да се преоблека. Тъкмо излизам, когато осъзнавам - ако знае, че Марк Девлин е прикрил Катрин, клиентът ще погне и него.