- Какво ще стане?
- Махаш се оттук.
- Не мога да я оставя.
- Не разбираш ли? Ти си следващият. Ако останеш, той ще дойде за теб и тя ще се намеси, защото не може да се сдържи. И ще бъде по-лошо, отколкото с Вини. По-лошо за теб, но на мен изобщо не ми пука, защото всеки сам прави избора си. Но ще бъде по-лошо и за нея. Няма да позволя това да се случи. Тръгваш си. Утре, когато портите се отворят. Ако мога да направя само едно нещо за нея, правя това. Разкарваш се оттук.
- Ако я оставя тук, тя ще умре.
- Брайс няма да я убие. Мамка му, той няма да убие дори теб. Иска да страдаш. Иска те жив и да се мъчиш. Дори Вини не трябваше да умре. Вини беше грешка.
- Нямах предвид Брайс.
- Кой друг е тук? Освен онези смахнати копелета там отвън. - Райли врътва глава към външния свят. - Тя ще поеме риска.
- Отиди да хапнеш нещо и да поспиш. Аз ще поседя с нея.
- Изглеждаш разбит не по-малко от мен - отвръща Райли. Йохансен повдига рамене.
Докато се разминават по стълбите, Райли го хваща за рамото и казва:
- Вини наистина щеше да бъде освободен. Излежа присъдата си. Оставаше му само един месец. Говоря сериозно, друже. Махаш се оттук.
Йохансен открехва вратата четири-пет сантиметра. Кейт лежи на дюшека. Още е под въздействието на успокоителните. Лицето й е отпуснато и крайниците й са неподвижни. Той влиза в стаята, затваря вратата, приближава се до нея и прикляка. Дишането й е бавно.
Ще я измъкне оттук. На всяка цена. Карла ще намери начин...
Но Брайс все още е тук. Защо Куилан не предприема нищо срещу него? Какво чака?
Ден 22: сряда - ден 23: четвъртък
Карла
Отне ми време да събера онова, от което се нуждаех. Колата, десетгодишно беемве с увеличена мощност на мотора - от един гараж, необходимите ми неща - от друг. Крейги се обади, докато приготвях раниците. Сигурно първо бе опитал сигурната линия и е разбрал, че не съм вкъщи.
- Къде си?
- Трябва да проверя нещо - отговорих.
Той не можеше да попита какво, не и по мобилен телефон, не и Крейги.
- Карла...
- Ще внимавам.
Обадих се на Девлин по стационарния телефон, за да бъда сигурна. При него се чуваше музика.
- Получи ли съобщението ми? Трябва да се видим - каза той по начин, от който разбрах, че има компания. Бяха изминали по-малко от два часа, откакто ми бе оставил съобщението, а вече беше с друга. Някоя е отговорила на обаждането му. Може би Ана? Това е хубаво. Щом не е сам, Девлин е в безопасност. Засмях се, отвърнах, че ще му се обадя някой път, затворих и изключих мобилния телефон на Шарлот Олтън.
Бях на пътя малко преди девет вечерта.
По М4 и Секънд Севърн Кросинг е по-бързо с половин час, но на места има камери, които снимат лицата на шофьорите. Затова минах по другия път, М40 през Чилтърнс, и после по А40. Преди Оксфорд спрях на отбивка от пътя да пия кафе и включих телефона на Шарлот. Имаше още едно съобщение от Девлин, малко след десет. „Утре не си свободна, нали?" Отново го изключих и продължих да карам.
На запад покрай Рос, Монмаут, Абъргавени, Ебу Вейл - дълбоко заспали градчета, само тук-там светлини на прозорците на горните етажи, синкавото сияние на телевизор, предаващ късен нощен филм. Тротоарите бяха безлюдни и по пътищата нямаше коли. В Мертър, до кръговото кръстовище, две ченгета в патрулна кола огледаха беемвето, видяха, че съм жена, и отместиха погледи.
След това се отправих на север, към Бийкънс. Хълмовете бяха черни на фона на нощното небе. Пътищата станаха по-тесни. Лампите на завоите осветяваха части от пейзажа - иглолистна гора, голи хълмове, треви на големи туфи, червените очи на овце и крави, които пасат в мрака.
Най-после съзрях по-бледите очертания на водохранилището вдясно от мен. Вляво се извисяваха дървета. Намалих, търсейки отбивка. Видях я - след остър завой. Завих бавно и угасих фаровете. Приближих се до дърветата и спрях. И там бяха стълбовете на портата с готически дракони, клекнали и начумерени отгоре им. Портата от ковано желязо беше отворена и обрасла с бурени. Зад нея се намираха поляната и къщата, потънали в мрак.
Слязох от колата и сега съм тук.
Въздухът е студен, влажен и мек и мирише на плесенясали листа. Наблизо тече поток, постоянно ромолене на вода. Чува се и шумолене на дърветата. За секунда се пренасям мислено в градината на Грейвс, но този път никой не ме наблюдава. Обръщам се и оставям очите ми да свикнат с мрака. Гората ме скрива от всички страни. Не виждам водохранилището, нито пътя. Никъде няма светлини.
Обръщам се към къщата.
Девлин е прав. Постройката е голяма, но не е нищо особено. Приближавам се и надничам през прозорците, а после се насочвам към алеята за коли, но дърветата се извиват около поляната и не виждам портата оттук.