Включвам двигателя. Поглеждам към сградата. Вратата се отваря и Девлин изскача навън с пушката. Давам на заден ход, удрям спирачки и завъртам волана. Къде е той? Насочвам колата към портата, настъпвам газта и усещам ускорението, когато задната предавка на беемвето зацепва...
Изстрел. Предното стъкло се нацепва на десетки малки бразди и пукнатини. Не виждам нищо, но кракът ми още натиска газта. Още един изстрел и мрежа от напукано стъкло и после - удар. Колата се разтриса силно, подскача, хвърля ме на една страна и продължава да се движи, а после...
Съзирам ги през неповредените краища на предното стъкло в секундата, преди да се блъсна в тях. Дървета.
Нямам представа откога седя тук. Двигателят е угаснал, но фаровете още светят. Светлината им се отразява в паяжината от пукнатини на предното стъкло. Странно красиво.
Не мога да помръдна. Всичко е заключено. А после нещо драска по страничното стъкло и аз обръщам глава, но е клонка. Отново извръщам глава. Раздвижвам експериментално рамене. Откопчвам ръце от волана. Пръстите ми са като куки.
Въздушните възглавници не са се активирали. Интересно.
Девлин, Девлин, Девлин.
Имаше пушка...
Поглеждам в огледалото за обратно виждане. Смачканите храсти и фиданки са осветени в червено от стоповете на колата.
Зад тях е поляната и някаква ниска тъмна сянка.
Седя още една минута, без да откъсвам очи от огледалото, и наблюдавам. Сянката не помръдва.
Махай се. Изчезвай. Трябва да го направиш.
Храстите са притиснали вратата. Бутам я с всичка сила и после си пробивам път покрай беемвето. Драскат ме клонки, докато се промъквам покрай колата. Гумите й са оставили следи в гористата местност. Наоколо се белеят прекършени фиданки. Въздухът мирише на зелено и счупени клони.
Стигам до края на горичката.
Девлин е като парцалена кукла, облечена със скъсани дрехи. Ставите на крайниците му не са там, където трябва да бъдат. Главата и гърдите му са премазани и обезобразени, скалпът му е разкъсан и чертите му са разкривени и безформени.
Знам, че е мъртъв, но все пак трябва да проверя дали има пулс.
Запалвам беемвето. В къщата има стари вестници, подпалки и дори барбекю. Добавям и предпазния хартиен костюм. Запалката за цигари в колата произвежда искра. Разбивам страничното стъкло, изчаквам, докато се подпали, и после отстъпвам назад.
Пушката е на три-четири метра от Марк Девлин. И двете цеви са празни. Патроните са изстреляни. Оставям я там. Занасям в пристройката всичко друго - спрейовете „Блустар", фотоапарата, счупената нощна лампа.
Докато вървя по алеята за коли и минавам покрай начумерените дракони, беемвето вече бълва парлив дим.
Стигам до пътя, завивам надясно и продължавам да вървя. След няколкостотин метра виждам малък паркинг, обърнат към водохранилището. Сребристото ауди на Марк Девлин е паркирано под дърветата. Извръщам се настрана и изваждам мобилния си телефон. Една чертичка сигнал. Обаждам се на Крейги. Казвам му код, който мислех, че никога няма да използвам. След това изключвам телефона, заставам между дърветата и чакам.
Представям си Марк Девлин, облегнал се на рамката на вратата в апартамента си с чаша вино в ръката, жив, чист, в добра физическа форма и усмихнат. Дишаш ли твърде дълбоко, главата ти се замайва.
Ден 23: четвъртък
Йохансен
В един след полунощ ритъмът на дишането й се променя. Към два тя се размърдва и очите й се отварят. Десетина секунди озадаченост. Челото й се намръщва, сякаш Кейт се опитва да си спомни нещо. Устата й се изкривява. Тя си поема дъх и тялото й потреперва конвулсивно под одеялото.
- Не...
Йохансен вече е прекосил стаята.
- Кейт...
Тя размахва ръце. Той сграбчва китките й. Хваща едната, не успява да улови другата. Ръката й прави рязко движение и нокътят й одрасква лицето му. Йохансен дърпа глава назад и улавя свободната й ръка. Кейт извива гръб, мъчейки се да се отскубне от него. Той й говори, успокоява я, но тя се бори с него, с Брайс и с всички останали. Звуците, които издава, не могат да се нарекат човешки. Йохансен разбира само една дума: „Не".