- Кейт, аз съм...
Тя се хвърля към него и забива глава в гърдите му. Той пуска китките й и увива ръце около нея. Притиска я до себе си и милва косата й, докато Кейт се съпротивлява. Тя е дребничка, като птиче в мрежа или гладна котка в чувал. Йохансен чак сега осъзнава колко е мъничка - само кожа, кости и сухожилия.
Изведнъж Кейт престава да се бори и се сгушва в прегръдките му, задъхана и треперейки от прилива на адреналин.
На долния етаж се тряска врата. По стълбите отекват стъпки. Един човек, качва се бързо. Вратата се отваря и на прага застава Райли с широко отворени обезумели очи.
Кейт размърдва глава върху гърдите на Йохансен. Той се отдръпва леко от нея. От ъгълчето на устата й потича слюнка. Йохансен я избърсва с палеца си.
- Къде беше? - изхленчва тя. - Къде беше, по дяволите? Можеше да...
Лицето й се сбръчква и Кейт се разридава. Йохансен отново я притиска до себе си.
Райли се обръща и излиза, оставяйки вратата открехната. Привежда се на стълбите с гръб към Йохансен и Кейт и след миг се хваща за главата с двете си ръце.
Кейт плаче известно време, а после сякаш заспива. Йохансен не е сигурен. Поглежда я и вижда, че очите й се отворени. В бялото им блести слабо лъскаво отражение.
- Вини - прошепва тя.
- Знам.
- Не го заслужаваше. Не го заслужаваше.
Погледът й блуждае някъде другаде. До първия спомен изплува друг - порта с дракони, Даниъл, всичката онази кръв. Спомените се повтарят безкрайно пред очите й. Ще ги вижда още много седмици и месеци... дори години, когато е далеч оттук и води различен живот, спомените все още имат силата да я причакват в засада. Йохансен го знае. И в неговото съзнание един мъж все още крещи зад заключена врата в отдалечена фермерска къща.
Към четири сутринта Кейт се протяга, отдръпва се от Йохансен и му казва, че трябва да пишка. Той застава пред вратата, докато тя уринира в кофата. Йохансен е сам. Райли е напуснал поста си на стълбите.
На горната площадка на стълбището има прозорец, който гледа към двора. Навън ръми лек дъжд, не по-гъст от мъгла. На светлината на прожекторите до портата се мотаят десетина души. Гласовете им, заглушени от разстоянието и стъклото, се разнасят по двора към Йохансен. Ако отвори прозореца, ще долови мириса на цигарите им, но той не помръдва.
Куилан не е пипнал с пръст Брайс. Какво означава това?
Йохансен чува, че Кейт се движи из стаята и мести разни неща, и се връща вътре. Тя е облечена, но въпреки това държи вързоп с дрехи. Оставя ги и разсеяно потърква с ръка лицето си.
- Трябва да се върна в клиниката - казва тя. - Трябва да работя.
- Клиниката е затворена - отвръща Йохансен и после добавя: - Ще те измъкна оттук.
Кейт го поглежда недоумяващо.
- Трябва да напуснеш „Програмата" - продължава той. - Те знаят, че си тук, и идват за теб. Ще те изведа. Навън чакат хора, които ще ти осигурят безопасност.
Кейт леко навежда глава.
- Идват за мен? Да ме убият? - пита тя. Не звучи уплашено, но времето за нея сякаш е забавило хода си и думите стигат до съзнанието й със закъснение, загубили въздействието си. Все още не е проумяла какво й е казал Йохансен.
- Да, да те убият.
Кейт се мръщи.
- Откъде знаеш?
- Изпратиха мен.
Настъпва дълго мълчание и после тя казва:
- Свърши си работата.
- Не - възразява той. Кейт сигурно не е разбрала. - Трябва да ми се довериш. Можем да те измъкнем оттук. Говорих с един човек... Има необходимите ресурси и може да го направи. За един-два дни. Само трябва да те държим на безопасно място и после ще те вземат. Нов живот, нова самоличност. - Звучи толкова просто и лесно, сбито и суховато. Ще направим това, това и това... Като детска приказка с магии и щастлив край.
- Не. - Гласът й е монотонен. - Никъде няма да ходя. Свърши си работата.
- Не мога.
- Защо? Приятелката ти... - Кейт млъква и изражението й се променя, когато осъзнава нещо. - Ти не си Райън Джаксън, нали? - Тя се изсмива презрително и ехидно. - Значи Брайс е прав.
- Не мога да го направя. Не и този път.
Очите й изведнъж се отварят широко.
- Защо? Знаеш какво съм извършила. Не го ли заслужавам?
Сякаш смъртта й е нещо, което е спечелила, убивайки мъжа на име Даниъл. Сякаш някъде се пази равносметка, в която е записано, че има дълг... Йохансен се замисля за Тери Кънлиф, за една друга равносметка и друг дълг, този път записан на неговото име. Но не може да й каже това.
- Ти сънуваш кошмари. Понякога се страхуваш да заспиш. Броиш хората, които си спасила, но никога няма да бъдат достатъчно...
- И това не оправя ли нещата? - Кейт отново е скръстила ръце на гърдите си - онзи скован предпазен жест, който изолира Йохансен. Изражението й е напрегнато и студено. Той не знае какво да каже. - Какво ще стане, ако не го направиш?