„Трябва да се обадя по телефона" - каза Девлин. Дошли ли са да го търсят, когато не се е обадил? И когато са пристигнали, са видели бъркотията - изгорялото беемве, забито в дърветата, и Девлин...
Можели са да почистят, но това би изисквало време и хора, а аз можеше да се върна. Направили са второто най-добро нещо - унищожили са доказателствата за убийството на Даниъл и са заминали.
Обръщам се. Елис ме гледа.
- Няколко въпроса, ако не възразявате, госпожице Олтън. Рутинна проверка - добавя той със злобен тон.
Влиза в дневната след мен. Поканвам го с жест да седне. Той остава прав и веднага започва да оглежда стаята. Погледът му се плъзга от стена към стена като на търговец, който оценява мебелите.
- Хубаво местенце имате, госпожице Олтън. Или мога да ви наричам Шарлот? - И после бързо добавя: - Благодаря за предупреждението за Марк Девлин, Карла. Обаждането ти ме накара да се замисля. Реших отново да проверя алибито му. Сутринта се обадих в апартамента му. Отивах в офиса му, когато съобщиха новината. Знаеш, че е мъртъв, нали? Не изглеждаш изненадана. Нито разстроена. - Елис се обръща и започва да обикаля из стаята. Пак оглежда небрежно. - Полицията смята, че Девлин е бил прегазен от превозно средство, опитващо се да напусне местопрестъплението. Намерили са ловджийска пушка, с която е стреляно, и кола, блъснала се в дърветата. Девлин се е опитал да спре онзи, който е бил в колата. - Той се завърта и ме поглежда. - Нещо от това новина ли е за теб?
Не отговарям.
Елис дълго ме гледа и накрая продумва:
- Никога не си ми казвала истината. Първия път, когато ми се обади, си знаела, че Катрин Галахър е мъртва. Не си знаела кой я е убил, нито защо, но си знаела. - Той поклаща глава. - Какво си открила? Труп? Но тогава защо не ми кажеш? Или свидетел? Това е, нали? От самото начало предпазваш някого. Кого, Карла?
Продължавам да мълча.
Елис се втренчва в мен. Разгадал ли е изражението ми? Погледът му се доближава до презрение.
- Би трябвало да те заведа в стая за разпити и да те изпотя.
- Защо не го направиш? - питам.
Той не отговаря веднага и после гласът му придобива подигравателно официален тон.
- Разбрах, че си познавала господин Девлин от светските среди. Можеш ли да ми кажеш кога го видя за последен път?
Значи така ще играем.
- Говорих с Марк снощи. Той ми беше оставил съобщение. Предлагаше да се срещнем. Обадих му се, но вече имаше компания. Провери записите на телефонните разговори.
- О, ще го направя. А къде беше ти?
- Отначало тук. По-късно излязох.
- Къде ходи?
- На гости на приятели. В Лондон. Недалеч. Не преигравай, Елис.
Двамата се втренчваме един в друг.
- Тази история не е приключила, Карла - заявява той и излиза.
Влизам в кабинета си. Колко много въпроси без отговор... Забравям ги за момента. Пауъл. Няма какво друго да направиш. Свържи се с Пауъл, сключи сделка, изведи Катрин от „Програмата" и осигури безопасност на Йохансен. Сложи край на всичко.
Лампата на телефонния секретар проблясва. Пускам съобщението и чувам гласа на Уитман. „Лора, не мислех, че ще го направиш." Звучи доволен.
Съобщението свършва.
Обаждам му се.
- Какво съм направила, Майк?
- Оправила си нещата с Вашингтон. Обади ми се един познат от министерството на правосъдието. С него се свързал някой от твоята служба. Проведохме един от онези разговори - нищо ясно заявено, но той е наясно. Звучеше впечатлен. Постарала си се. Затова всичко е наред.
Някой от твоята служба. Но Уитман мисли, че Лора работи в разузнаването...
О, не, не, не.
Затварям и набирам друг номер. Този път на Филдинг. Както обикновено, той отговаря с изсумтяване.
- Клиентът на Йохансен...
- Направо ме побъркваш, знаеш ли? Как се досети? - пита Филдинг, а после, сякаш знае, че няма да отговоря, добавя: -Да, гледах новините.
- Марк Девлин. Ти каза, че той е дошъл с препоръки.
- Точно така. Да не мислиш, че съм глупав? Смяташ ли, че бих изпратил Йохансен там без...
- От кого са препоръките, Филдинг? - питам, но той не отговаря. Опитвам пак: - Ти каза, че не познаваш човека. Може да е всеки. Но знаеше, че той е сериозен и може да му се има доверие, защото се е обърнал към теб чрез някого, с когото си работил.
Пак нищо. А после, сякаш го боли да го каже, изрича:
- Човекът имаше код.
- И какво ти показа кодът? Моля те, не...
- Че е безопасен. Казах ти... Мамка му, Карла. Понякога се обръщат към мен, за да уредя някои неща за хора, които не трябва да са замесени.
- Разузнаването.
Отначало Филдинг мълчи, но после тихо казва: