Това не отразява способностите ти...
Йохансен се събужда, докато си поема дъх. Часът е четири следобед. Някъде далеч навън някой крещи.
И после го чува от стаята долу. Телефонът звъни.
Има детска площадка - вижда се през стъклото на семейната стая за свиждане, в здрача - парче земя с изсъхнала трева, няколко люлки и катерушка, паянтова къщичка и осеян с влажни петна бетонен басейн на езерце, източено за зимата. На дъното се е събрала плитка локва дъждовна вода. Всичко е опасано с висока два метра метална ограда. Още един затвор в затвора.
Сградата, в която се намира Йохансен, е прилепена до стената зад ивицата пустееща земя. Там идват посетителите и днес следобед има няколко. Жени, които се държат неестествено, се мъчат да разговарят с мъжете си, начумерени деца, които не знаят защо са тук, възрастна двойка - седят близо един до друг, с ясни очи, изпълнени със сълзи, опитват се да се държат заради млад мъж, изрисуван с татуировки, който може би им е син и на когото очевидно му се иска да не бяха идвали... Срещу Йохансен седи Уитман, който изглежда нервен и нездрав и неспокойно хвърля погледи към надзирателите. Предава съобщението, без да поглежда Йохансен.
- Тя каза, че няма друг начин.
Йохансен кима и тръгва.
Хората на Куилан чакат навън на светлината на прожекторите в края на чакъла. Днес са четирима. Охраняват Йохансен. Но не са виждали хората на Брайс. Йохансен се пита къде ли са и какво чакат.
Той се оглежда за тях, докато прекосява „Програмата", но те не се появяват.
Най-после стига до портата на лагера. Прозорците на общинския блок светят, както и на сградата на Куилан. Йохансен се озърта наоколо. Следващия път, когато излезе, трябва да е с Кейт.
Дали тя ще се съгласи? Но защо да се съгласява? Кейт брои хората, които спасява. Това е защитата й срещу вината и кошмарите и я поддържа от една година - надеждата, че някъде животът на всичките тези хора има смисъл и че един ден ще погледне стената, ще преброи чертичките и ще си помисли: „Достатъчно". А сега той се опитва да й отнеме дори това. И да я остави с какво? Със спомена за смъртта на Даниъл и Вини и без шанс да поправи нещата?
И все пак мисълта се връща като рефлекс: „Кейт греши. Трябва да я измъкнеш".
Йохансен пресича двора, когато някой го настига и любезно му казва:
- Извинявай, че те изпуснах. Следващият път, а?
Брайс. Светлината от портата озарява усмивката му. И после той отминава, бръкнал с ръце в джобовете си, тананикайки си.
Йохансен тихо отваря вратата й. Кейт спи върху дюшек до прозореца. Той го разбира по спокойния ритъм на дишането й. Затваря вратата и се обляга на нея. Припомня си какво му каза Уитман и започва да го разиграва наум. На стълбите е студено, но Йохансен няма нищо против. Студът ще го държи буден.
Ден 23: четвъртък - ден 24: петък
Карла
Става късно. Обикалям от стая в стая. Щорите са вдигнати. Градът блещука безразлично зад стъклото.
Проведох срещите си и телефонните разговори. Първо с Крейги късно сутринта. Той говореше нервно и без желание, но само след няколко часа ме евакуира от местопрестъплението, където е бил убит един познат на Шарлот Олтън. По правило аз би трябвало да се крия и той да не идва тук, но се нуждаехме от екип на мястото колкото е възможно по-скоро и нямахме време за губене.
Действах хладнокръвно, безкомпромисно и практично. Сведох всичко до чисто управление на риска. Обосновах се изчерпателно и убедително, така че никой да не се съмнява в доводите ми. Че утре съвсем не е твърде скоро. Че можем да намалим до минимум риска и разкриването на всички. Че при подходящо стечение на обстоятелствата можем да го направим - сякаш това не е твърде много за възможностите и зоната ни на комфорт. Когато приключих, Крейги се умълча и лицето му придоби странна неподвижност. Накрая рече:
- Това е заради него.
- Да.
- И отново е станал себе си - добави той, имайки предвид ненадежден. Поне не го каза. Облегна се назад и продължи: - Вече си решила. - Крейги поклати глава. Аз съм изгубила представа за голямата картина, нали? Преценката ми е замъглена. Нямаме шанс.
- Не е необходимо да участваш...
Той ме погледна в очите.
- Ти се нуждаеш от мен.
Крейги можеше да излезе от играта по-рано, заедно с Дру. Няма да го направи и сега.
След това говорих по телефона с Уитман и му казах какво съобщение да предаде. Съдейки по мълчанието му в другия край на линията, разбрах, че той бавно осъзнава какво означава това. Уитман мисли, че съм Лора Пресингър, която работи в разузнаването, труди се усилено и държи на своето пред Вашингтон, но въпреки това схваща какво означава планът ми и че звучи лошо.