- Забелязах ги - изведнъж казва Крейги.
- Къде са?
Продължавам да натискам клавишите, опитвайки се да намеря камерата, която ги показва, когато Крейги добавя:
- Тя кърви. Защо кърви, Карла?
За всичко сме говорили. Колко време ще им отнеме да я идентифицират. Къде ще бъде заведена, по какъв маршрут и дали ще има полицейски ескорт. Но не и за това.
Катрин не би трябвало да кърви.
Сега тя е в бронирана линейка. Крейги подслушва комуникациите им.
- Сериозно ли е състоянието й? Застрашен ли е животът й? - питам.
- Още не знам - отговаря той.
Ако положението е лошо, трябва да прекратим операцията и да ги оставим да я закарат в болница. Мамка му, не и това. Не можем да се справим. Те ще я идентифицират за броени часове. Новината ще се разчуе въпреки усилията на Елис. Филдинг ще открие къде е Катрин и ще изпрати някой друг да я убие, някой, когото не можем да идентифицираме. Да кажа ли на Елис за поръчката? Той със сигурност ще й осигури охрана и ще напълни болницата с униформени ченгета...
Вътрешният глас отново ми нашепва коварно: те са от разузнаването. Използвали са Йохансен, защото Катрин е в „Програмата", но сега всеки момент ще бъде навън. Те убиха Грейвс и Хамилтън без никаква помощ от Филдинг. Ако Катрин отиде в болница, отпиши я.
- Ще я вземем.
- Какво?
- Ще я вземем въпреки всичко. Предупреди екипа, че тя е ранена. И намери лекар да я чака. Идентифицираха ли я вече?
Крейги мълчи. На фона се чуват други гласове, изменени от модулиращите устройства, откъслечни и изречени през телефонната система и отново преобразувани в другия край на линията - Крейги, „Бърза помощ" охраната на „Програмата", полицията, кой ли не...
- Разбрали са, че не е затворничка. Това е всичко.
- Нещо друго?
Отново гласове.
- Бронираната линейка е стигнала до Спешния медицински център... - Пауза. - Ще я прехвърлят. С цивилна линейка.
- Евентуален маршрут?
- Ей сега.
- Полицейски ескорт? - Моля те, Господи, не.
- Да. - Мамка му и пак мамка му. - Карла... - В гласа му прозвучава предупредителна нотка. Крейги знае, че не можем да рискуваме битка с полицията.
- Колко коли? Наблюдавай ги. И определи с точност маршрута.
Той отново мълчи и после казва:
- Доброволка. Те мислят, че тя е доброволка, но системата е объркала нещо и не я регистрирала.
Но няма да рискуват.
- Маршрут.
- Работя по въпроса.
След няколко секунди маршрутът се появява на екрана ми - пулсираща червена линия, ярка, подобна на артерия, която минава на картата. Обаче само предполагаема.
- В момента излизат. Само една полицейска кола. Със синя лампа.
- Тя е доброволка, не се нуждае от ескорт. - Изричам го, сякаш могат да ме чуят и им внушавам да го повярват. - Трябва да направим така, че да отзоват колата. Дай им нещо по-важно, с което да се занимават. Съобщение за стрелба по маршрута.
- Стрелба? - разтревожено пита Крейги.
- Да, стрелба. Вероятно има пострадали... По дяволите, Крейги, измисли нещо.
Не мога да гледам какво се случва. Камерите за видеонаблюдение са повредени. Ние се погрижихме за това. Мога само да слушам и да си представям.
Същата маневра, репетирана снощи с бутафорни превозни средства, отново и отново, в стар самолетен хангар в Оксфордшър. Линейката, вече освободена от полицейския ескорт, намалява, за да вземе остър завой, и среща микробус без опознавателни знаци, навлязъл в погрешното платно. Линейката рязко удря спирачки и се опитва да го заобиколи, но до нея спира друг микробус, а отзад - трето превозно средство. Притисната е от всички страни. Шофьорката посяга към радиостанцията. Никой не я спира. Помощта няма да пристигне навреме.
Двама маскирани мъже вече са отворили страничната врата на линейката и се качват вътре. Единият слага мускулестата си ръка на гърдите на парамедика и казва:
- Няма да я нараним, друже. - Гласът на Роби. Другият мъж срязва ремъците на носилката, маха кислородната маска...
И после слизат. Жената куца между тях. Превръзката на стомаха й е изцапана с кръв. Слагат я в задната част на микробуса, скачат вътре при нея и трите превозни средства потеглят в различни посоки.
В слушалката в ухото си чувам, че Крейги въздиша напрегнато. Шок, облекчение или въодушевление? Не знам.
- Добре, всички се измъкнаха. - Казва го с глас, какъвто не съм чувала преди, глас на по-млад и по-смел мъж. Чудя се дали трепери. - Успяхме, Карла. Успяхме.
Да. Измъкнахме Катрин Галахър. Превозните средства вече изчезват от улиците и влизат в сервизи и гаражи, а екипите се разпръскват. Катрин е в голям мерцедес с тъмни стъкла, който се отправя към дискретна къща в предградие в северен Лондон, докато дребен кротък човек се грижи за раните й.