Ранена е, но ще живее. И ще разговаряме.
Облягам се назад на стола, посягам към компютърната мишка и затварям картата. Настойчивата червена диря изчезва. Отново се включвам към видеонаблюдението в „Програмата". Улицата е безлюдна. Йохансен е изчезнал.
Започвам да щракам върху възможностите за избор. Улица след улица, кадър след кадър. Сигурно се е обадил на Уитман и е уредил да го вземат. Може би вече върви към портата.
Все още няма следа от него.
Но всичко е наред, нали? Мисията е изпълнена, Катрин е в безопасност, Йохансен излизане знам какъв е източникът на страха ми, но изведнъж съм уплашена.
Прехвърлям се от камера на камера и търся лицето му, походката му... Не е той, не е той, не е той. Къде е Йохансен? Вероятно са възникнали неприятности и се е покрил. Вдигам телефона и се обаждам на Уитман.
- Той свърза ли се с теб?
- Не - отговаря Уитман.
Сърцето ми подскача. Престани.
- Добре, не чакай. Изведи го.
- Проблем ли имаме, Лора?
Не знам.
Слагам край на разговора и отново се взирам в картината от видеонаблюдението. Мъж върви целеустремено с чанта с инструменти. Двама мъже и една жена минават по улица. Жената се смее. Бронеавтомобил патрулира. Русокос мъж спира в началото на тясна уличка, поглежда в нея и се усмихва...
Завива ми се свят, сякаш земята изведнъж се е продънила под краката ми и падам. Мъжът е Брайс.
Той кима доволно, тръгва по уличката и се скрива от погледа ми.
Отварям на екрана картата на „Програмата" и щракам на различните нива, докато стигам до плана на улиците с разпръснати по него икони. Жълтите квадратчета са камерите. Ето я тясната уличка. Няма жълто квадратче. Няма камера.
Не мога да видя нищо.
Отново си спомням телефонното обаждане преди три дни. Мъжът, който пищеше. Накарали са Катрин да гледа. Брайс. 0, не, моля те, Господи.
И после съзирам Йохансен.
Той върви бързо и се оглежда наляво и надясно, сякаш знае, че го преследват и са го заобиколили. Всеки момент ще се появят...
Йохансен се отправя към уличката.
Трябва да разсъждавам трезво. Нуждая се от план. Но единствената ми мисъл е: не. Не.
Ден 24: петък
Йохансен
Отначало той само ги чува. Бягащи стъпки някъде наблизо и движещи се успоредно с него. Колко ли са? Трима? Повече?
И после отпред. Пътищата им ще се пресекат. Йохансен се шмугва в странична уличка, но сега там има хора и от другата му страна. Приближават се и ограничават възможностите му за избор.
Някой вика зад него.
Вляво се открива уличка. Йохансен свърва по нея. И съзира Брайс - само на петнайсетина крачки - с отметната назад глава и светла коса като ореол около главата му.
- Казах ти, че правиш грешки - усмихва се Брайс.
Йохансен спира и те го настигат. Обърне ли се, ще ги види - един мъж вляво, още двама вдясно, някой друг...
Първият удар е по главата му, а вторият - в стомаха. Йохансен се превива на две. За малко не пада, но те го хващат и го изправят. Още един удар и устата му се изпълва с топла кръв с вкус на сол и желязо.
Свлича се на земята, претъркулва се и се опитва да се свие на кълбо, но те се нахвърлят върху него, разпъват го и го приковават неподвижно. Брайс го поглежда отвисоко.
- Знаеш ли какво казват? Онова, което не те убива, те прави по-силен. Вярваш ли го? - любезно пита той и Йохансен изведнъж забелязва ръцете му - белезникавата синтетична материя на хирургичните ръкавици е хлъзгава от кръв.
По-късно... Колко по-късно? Той не е сигурен...
Провесили са го прав на куките на тавана в стаята. Повдигнали са го високо, на пръсти, омотали са с въжета глезените му и са завързали другия край на въжетата за халки в стените, опънати стегнато, разпъвайки го на кръст, така че да не допира пода. Цялата му тежест пада върху ръцете, раменете, изгаря мускулите му и изкривява ставите, а въжетата са се впили в китките му. Но когато Брайс заговаря, двамата сякаш са сами и си бъбрят спокойно, а не под лампите тук, където ги гледат. Йохансен вижда хора, които познава от портата и от клиниката. Дрил също е тук, в края на групата. На лицето му е изписано безпристрастно любопитство.
И Чарли Рос. По-точно онова, което е останало от него. Той е мъртъв, но не е умрял бързо. Едната му очна кухина е празна и пръстите на едната му ръка са отрязани. Устата му е отворена и устните му са дръпнати назад. Венците му са изранени и окървавени. И останалите му зъби са изтръгнати. Болката е изкривила лицето му в карикатура. И все пак Йохансен го познава.