Преди четири години му позволих да види лицето ми.
Йохансен е специалист по трудните удари, техническите, онези, които изискват внимание и търпение, с висока степен на риск, и е изпълнил безпогрешно всичките. И има правила, макар че ми отне известно време да ги разбера. Той не говори за тях.
Някои обичат да гледат последиците. Седят по време на обичайното четирисекундно стъписано мълчание, за да видят ужаса, който се изписва на лицата на очевидците, как устните им се разтягат в писък и как се вкопчват един в друг, докато размахват ръце да се предпазят. Йохансен не е от тях.
Други изстрелват напосоки втори куршум в хаоса, въпреки че вече са изпълнили задачата. Ей така, за удоволствие. За Йохансен те са болни хора. Той внимава с живота на другите.
Неговите мишени не разбират какво ги е сполетяло и не страдат, дори онези, които може би заслужават - гангстери с вкус към изтезания, жени, които се занимават с трафик на деца за сексуална търговия, педофили, освободени поради някакъв процедурен пропуск. Това е тесният фокус на морала на Йохансен - не дали да умрат, защото някой друг вече е решил този въпрос, а как.
Добър човек ли го прави това или лицемер? Не знам. Живея в свят, където има малко добри хора. Вероятно нямам пример за сравнение.
Крейги все още е озадачен от Йохансен. Всеки нормален човек би сънувал кошмари и би се будил с крясъци след случилото се с Кънлиф. Но Саймън Йохансен само стана по-добър в професията си.
Крейги е прав. Шест години Йохансен е само ефикасен и методичен професионалист и всеки негов удар е чист и перфектен.
Но все пак се чудя дали сега пред мен седи човекът, който е избягал от фермата след смъртта на Тери Кънлиф - човекът, когото армията е дамгосала като ненадежден.
Той не ми позволява да разбера.
Йохансен държи картата на „Програмата" пред себе си с обозначени ориентири, които трябва да запамети, и убежища, от които може да се нуждае, ако нещата се объркат, и я разглежда внимателно.
- Ако имаш проблем, добери се до някой телефон и се обади на Уитман - казвам. - Той ще те вземе възможно най-бързо. Но има ограничения. Патрулите?
Без да отмества очи от картата, той отговаря:
- Бронеавтомобили „Лендроувър" с екипи по трима, въоръжени.
- Официално обикалят денонощно. Но през нощта „Програмата" се запечатва. Портите се затварят. Патрулите се връщат в базите и през повечето време стоят там. - Навеждам се напред. - Ако възникне проблем, излез преди шест, защото след това ще останеш вътре до сутринта.
Йохансен кима, но не вдига глава от картата.
- А що се отнася до мишената, все още чакаме достъп до досиетата на затворниците. Може да го получим през следващите няколко дни, а може и да не стане, затова има вероятност да влезеш там, без да знаеш...
- Няма значение. Отивам само да разузная как стоят нещата.
- Филдинг каза ли ти какво е направила жената?
- Само, че е нещо лошо.
- Това ли е всичко?
Той повдига рамене.
Не е извършила убийство. Бихме я намерили. Щяха да съобщят за нея по новините. Тя би оставила мръсно петно в медиите и в интернет. Жените винаги го правят. Претърсих репортажите за съдебните процеси, списъците на издирваните и дори специализираните уебсайтове за престъпления, но не открих следа от нея.
- Не мога да я намеря - казвам. Той не отговаря. - Йохансен, задължително трябва да я проверим.
Той ме поглежда за пръв път. Очите му - студено сиви като Северно море на тази светлина, макар да знам, че са сини - са съвсем ясни.
- Отивам само на разузнаване - повтаря Йохансен.
Минава три сутринта, когато той си тръгва. Веднага щом Йохансен излиза, аз влизам в кабинета си и започвам да унищожавам файловете. Дискретно съм се включила в мрежата за видеонаблюдение на сградата, в която е апартаментът ми, и на монитора виждам Йохансен, който прекосява фоайето на партера и кима на нощния портиер. Излиза през предната врата и се слива с нощта - анонимен силует в черно палто. Господин Никой. Не бихте го загледали.
Връщам се до големия прозорец, очаквайки да го видя да пресича улицата, но той вече е потънал в мрака.
Телефонът звъни. Роби.
- Да го проследя ли?
- Не си прави труда - отговарям.
Някой иска жената мъртва толкова много, че е готов да плати солено. И е прочел репортажите в интернет - за спортните съоръжения в „Програмата", възможностите за обучение, инициативите за дребен бизнес, ресторанта - и е повярвал на всяка дума. И сега иска наказанието да съответства на престъплението, каквото и да е то... Прибрала съм снимката й, но образът й сякаш се рее във въздуха пред мен - младата жена с усмивка, която не можеш да подминеш. Пак се връщам на въображаемата първа страница във вестник с крещящо заглавие. Какво ли е направила? И защо не мога да я намеря?