Той има предвид извратеняците, страдащи от комплекса, че са богове, и маниаците по контрола, които преждевременно освобождават от мъките невинните души на този свят, или пристрастените към адреналина, които причиняват спиране на сърцето заради тръпката от съживяването, шанса да изиграят ролята на герои. Но случаят не е бил такъв, а кървав и ужасяващ, както е казал клиентът на Филдинг.
- Защото не е било лекарска грешка. Или ако е било, в досието й не е отбелязано нищо - казва Елис и ме стряска. Явно е проверил и служебната й характеристика от отдел „Човешки ресурси". Много е бърз.
- Може би не се е разбрало. Може да е било потулено. Никой не е знаел за депресията й. Може би е умеела да пази тайните си.
- И ти искаш някой отново да отиде в болницата и да се разрови.
Щом той иска да вярва, че доктор Галахър е мъртва, остави го.
- Когато приятелят ти Ричардсън е разпитвал колегите й, всички са предположили, че тя се е самоубила. Дори самият Ричардсън е на това мнение. Някой трябва да подхвърли идеята за нечестна игра. Разбери дали някой е имал мотив. Да видим какво ще излезе.
- И какво ще получа?
- Обичайното.
- Пари за въпроси?
- Ти го поиска. Изборът е твой. Ако не проявяваш интерес, кажи още сега.
Елис изсумтява недоволно, но ще го направи. Той е ченге. Не може да се сдържи. Също като мен.
Може би затова веднага щом приключвам разговора с него, аз разгръщам папката на адреса на Катрин Галахър в Уопинг и набирам друг номер.
Тя е живяла на калдъръмена улица със складове, превърнати в жилища, и новопостроени блокове на една пряка от реката. Когато отивам там в десет в понеделник сутринта, ме чака млад агент по наемане на недвижими имоти с костюм, очила с черни рамки без диоптър за представителност и прекалено много одеколон. Той засиява, като ме вижда, и стиска ръката ми.
- Госпожо Кристи? Ще влезем ли?
Камерата за наблюдение във фоайето не работи днес - погрижили сме се за това, но докато пресичам пътя й, виждам неясното си отражение и таймера отдолу. Като Катрин Галахър на осми декември, само че тя е излизала. Напускала е живота си.
Тогава полицаите са претърсили апартамента й и все още пазят някои от личните й вещи - дневник, банкови извлечения, лаптоп. Но ченгетата са търсили следи от самоубийство, а не мотив за самоубийство. Разчитам на вероятността да са пропуснали нещо.
Качвам се по стълбите на първия етаж. Агентът има ключове и отваря вратата.
- Мисля, че обзавеждането ще ви хареса.
Влизам.
Малък коридор. Огледало, спокоен пейзаж, нарисуван с водни бои. По рамките е полепнал прах, събирал се една година. Въздухът е застоял, неизползван и спарен. Мирише на нещо, държано в чекмедже твърде дълго.
Агентът внимателно затваря вратата след нас, а аз надявам латексови ръкавици.
- Ще чакам тук - казва той и ми отправя безсъдържателна професионална усмивка, сякаш онова, което правя, е абсолютно редно. Очилата му проблясват. - Останете колкото искате.
Името му е Шон. Той е син на Роби, макар че изобщо не прилича на баща си - няма упоритата му глава на булдог и широките гърди. Слаб е, стъпва леко и има изящни черти, които е наследил от майка си, която съм виждала само на снимки, жена, която вече изстиваше в гроба, когато Роби започна да работи за Томас Дру. Тогава Шон беше на седем, малко момче с екип на „Уест Хам Юнайтед". Роби мечтаеше за кариера на професионален футболист за сина си. Би се примирил, ако той стане и електротехник или водопроводчик, но някои неща са в кръвта ти. Сега Шон е на двайсет и една и работи следене и наблюдение като баща си. И веднага щом описах сценария на Роби вчера, той каза: „Използвай Шон".
Преди да пристигна, Шон вече беше представил на портиера документите си на агент по недвижими имоти под наем. Аз свърших основната работа - набързо - и документите са малко непрофесионални. Но след една година явно никой не е особено заинтересуван от Катрин Галахър. Шон изглежда, говори и ухае като истински агент на недвижими имоти и не му зададоха неудобни въпроси.
Отварям врата. Светлината от коридора озарява малка дневна. Щорите са спуснати. Не ги вдигам. Потърсвам електрическия ключ за осветлението и го щраквам.
Диван, маса и столове, телевизор, стереоуредба. Библиотека с учебници по медицина и старателно подредени списания. Няма обаче семейни снимки, надраскани набързо списъци за пазаруване, мръсни чаши, изсъхнали стайни растения - нищо от обичайните издайнически напомняния за напуснат живот. Стаята прилича на изложбена зала на мебели, където е оставено свободно пространство, което въображението на клиента да обзаведе с личните си вещи - „Виждате ли, и вие бихте могли да живеете на такова място". Но Катрин Галахър всъщност не е живеела тук, а в болницата, в интензивното отделение. Нищо чудно, че апартаментът й е като празна черупка.