Снощи прегледах професионалната история на доктор Галахър, която е бляскава - отлични резултати от изпити, една допълнителна година в университета, за да придобие по-висока степен в медицинските науки, стаж в най-добрите университетски болници, списък с публикации, датиращ от студентските й години - сложни и неясни за мен изследвания на управлението на неврологичните проблеми на пациенти в интензивни отделения, които след един параграф преминават в неразбираем жаргон. Какво се крие зад тази история? Емоционалната незрялост на чувствителен и лесно раним прекалено умен човек, Хладната пресметливост на много амбициозна личност или хроничната самотност на работохолик? Служебната характеристика не разкрива нищо, но подкрепя разказите на колегите й - тя е живяла за работата си, избрала е живот, който се върти около професията й.
Някъде в този живот е причината някой да я иска мъртва.
Проучих показателите. Няма статистически несъответствия, нито рязко повишаване на смъртността в някое от интензивните отделения, където е работила Катрин Галахър. Но едно убийство би останало незабелязано в статистиката сред всичките тези рутинни смъртни случаи, сломени тела, които просто се отказват от живота и са прекалено увредени, за да бъдат спасени... Затова ги преглеждам един по един, търсейки някоя грозна смърт, която е изисквала потайност. Все още не съм я открила.
Кухнята е встрани от всекидневната. Отварям чекмеджета и бюфети. Тенекиените кутии и бурканите са строени в редици. Всички чаши за вино са еднакви. Плитките и дълбоките чинии са наредени грижливо. Доктор Галахър вероятно ги е използвала много рядко и само по една от всичките.
Отивам в спалнята. Леглото е оправено. Приближавам се до гардероба и го отварям. Костюми, панталони, поли, ризи, пуловери, няколко чифта джинси, бельо. Всичките с добро качество и цветове, които сигурно са й отивали. Няма официални вечерни тоалети. Нищо лъскаво, нищо натруфено. И никакви грешки - нищо екстравагантно, нищо лекомислено или лошо избрано, нищо, купено по прищявка.
Криминалистите бяха идвали тук преди година и техните безшумни ръце в латексови ръкавици бяха претърсили лавиците, чекмеджетата и джобовете. Не бяха открили нищо. Сега е мой ред.
Проверявам всяка дреха в гардероба. Преглеждам чекмеджетата. Отмествам мебелите, надничам под леглото и осветявам с фенерчето. Тоалетните принадлежности в банята до спалнята са грижливо подредени в шкафчето. Има малко гримове - хубави марки, естествени цветове, но няма парфюм. Пластир и няколко лекарства без рецепта - парацетамол, антисептик, нищо по-силно.
Връщам се в дневната. Вратата към коридора още е открехната. Шон стои неподвижно до външната врата и чака знак като актьор зад кулисите.
Изваждам всичко от библиотеката. Махам възглавниците на дивана и креслата. Отварям и разклащам кутийката на всеки компактдиск. Надигам стереоуредбата и телевизора и откривам чистите им лъскави отпечатъци в праха.
Намирам рекламна листовка на агенция за почистване по домовете и банкнота от двайсет евро, и двете използвани като ленти за отбелязване на страница в книга, тъмносиньо копче, рекламна химикалка от фармацевтична компания, няколко монети, кламер и измачкана визитна картичка. Не е много.
Прахът, който съм вдигнала, вече се уталожва. Какво научих? Че Катрин Галахър е подредена, съсредоточена и е живяла усамотено? Но това вече го знаех от досието й.
Всеки момент в твоя живот, още откакто си била дете, всичко, което си искала и за което си се подготвяла, е било да практикуваш медицина. Години наред си работила по шестнайсет часа в денонощието. Не си имала личен живот. Когато си отидела във фитнес залата, никога не си била от онези, които след това сядат да побъбрят и да пият капучино с приятелки. Ходела си сама, правела си упражнения на уредите, плувала си нагоре-надолу по дължината на басейна, изкъпвала си се и си тръгвала. Връщала си се в апартамента си, затопляла си вечеря, четяла си медицински списания, работела си върху научните си доклади, лягала си да спиш и после пак си работела.
Кого си убила и защо?
Представям си лицето на жената от снимката. Тя мълчи.
Стоях тук твърде дълго. Време е да си тръгвам. Оглеждам се наоколо за последен път. Всичко е така, както го заварих. Излизам в коридора, изхлузвам ръкавиците, пъхам ги в чантата си и обещавам на Шон да му се обадя утре, за да му кажа какво е решението ми. Усмихвам се и той ми се усмихва. Фалшиви усмивки. Един бог знае защо. Никой не ни гледа. Но аз съм предпазлива и внимателна толкова отдавна, че това се е превърнало в нещо повече от рутина. Сега е биологична необходимост като дишането.