- Защото?
- Защото не е имал доверие на никого. Очаквал е предателство. - Бетани млъкна. Очите й са жълтеникаво-зелени, а светлокестенявата й коса, завързана на опашка, има блясъка на атлаз. - И защото Нокс му е дал статус. Без Нокс Лейдлоу е бил един обикновен старец. - Тя обърна глава към него. Погледът й сякаш питаше: „Приключихме ли тук?"
Сега Пауъл отново е зад бюрото си и пак преглежда докладите за наблюдението на Лейдлоу. Двайсет и две информации за пет години и осем месеца. Питър Лейдлоу, излязъл от пенсионирането, следващ знаците с тебешир по дърветата... Бетани е права. Пазил си Нокс за себе си. Бил си се вкопчил в него и когато си се хвърлил под влака, си го отнесъл със себе си.
Бетани работи до седем вечерта и после подава глава през вратата. Оглежда за момент и казва лека нощ. Ще бъде добра на разпит, защото не можеш да разбереш какви мисли се въртят в главата й.
Пауъл отново се залавя с дневниците от наблюдението. Лейдлоу пазарува, отива в пощата, в библиотеката. Сяда някъде да изпие една бира на спокойствие. Ежедневие на стар човек. Знаел ли е, че го следят? МИ5 са го наблюдавали на вълни, засилващи се, когато се е очаквало предаване на информация или току-що е било извършено предаване на информация, изпадайки в бездействие, когато месеците минават и Нокс е мълчал, докато друга информация отново е запалвала машината.
Напоследък Нокс не се е обаждал. Затова последния ден, когато е осъществил намеренията си, Лейдлоу не е бил следен.
Пауъл най-после прибира дневниците от наблюдението в сейфа в ъгъла на стаята и го заключва.
Днес Тори е завела Тия на плуване с приятели. Пауъл си представя Тия с банския й костюм как пляска във водата като кученце и малкото й жизнено кафяво тяло е обляно от капки... Мисълта за нея се свива в юмрук и се вклинява под гръдната му кост.
Той смята, че е единственият служител, останал в сградата, но когато излиза и се отправя към паркинга, пред него върви жената на име Лийсън. Тя се обръща, щом чува стъпките му. Кима му, но изражението й е предпазливо. Вероятно усеща самотата му.
Лийсън се качва в колата си, малък червен ситроен, включва двигателя и минава през бариерите.
Техническият специалист, който се е опитал да продаде на свободния пазар информацията за операциите, й се е изплъзнал. Това сигурно й се е отразило неблагоприятно. Дали Лийсън все още мисли за това? Смята ли, че все още е белязана със знака на провала си?
Ами ако не намериш Нокс?
Но Нокс не може да изчезне безследно, не и след пет години и осем месеца. Нокс иска нещо. Просто още не е намерил време да го поиска.
Нокс ще се появи отново, когато и където той пожелае, щом има какво да съобщи.
Нещата не би трябвало да стават така.
Управлявай източника. Спечели доверието му. Възнаграждавай услугите. Контролирай връзката. Не я чакай да дойде при теб. Така пише в учебника с правилата, но на Нокс не му пука.
Дали са на Пауъл кола. Той потупва джобовете си за ключовете и после се сеща, че шлиферът му е закачен на вратата на кабинета...
В паметта му изплува друга врата, в една влажна къща, със самозалепяща се бележка на нея - „Кофите за боклук - вторник".
Лейдлоу си е водел записки за свои справки, защото не е трябвало да забравя и без записките е бил безпомощен.
Записвал си е.
Ако е запазил нещо, Лейдлоу го е държал тук, каза си Мич.
Някъде другаде?
Някъде, където може да отиде по-късно, когато нещата се успокоят, наблюдението бъде отменено и всички са се прибрали у дома?
Няма друг имот на името на Лейдлоу.
А на други имена?
Няма други имена...
Пауъл изведнъж спира.
Срещата с уплашените хора през седемдесетте години в Москва. Тогава Лейдлоу е имал други паспорти.
Ден 13: понеделник - ден 14: вторник
Йохансен
Всички затворници имат достъп до медицински грижи, включително денонощно спешно отделение и средства за евакуация.
Полунощ в понеделник - третата му нощ в клиниката. Засега нощта е спокойна, но не се знае нищо.
Старец се оплаква от болки в гърдите. Твърди, че ще умре, но повечето, които казват така, не умират. Двама членове на воюващи банди - единият бял, другият чернокож, с несериозни наранявания, без опасност за живота, са завързани за колички на няколко метра един от друг и от време на време си крещят обиди. Астматичка си поема дъх напрегнато и паникьосано. Райли й подава кислород. Мършав младеж е срязал вените си. Лъскавата игла на Кейт проблясва на светлината на крушката на тавана, но хлапакът не трепва. Погледът му, омекотен и замъглен от успокоителните, се рее някъде над главата й. За пръв път, откакто Йохансен е дошъл, лицето й е съсредоточено и спокойно.