- Искате ли да поседнете? Или вода може би? Да ви...
- Добре съм, наистина.
Спасява ме младата жена. Приближава се до него, без да ме поглежда. Привличащата вниманието завладяваща красота, която тя имаше, когато влезе в галерията, е изгубила напълно заряда си. Сега жената изглежда студена и разгневена.
- Можеше да те убият - казва тя, но не на мен, а на него.
И тогава забелязвам мерцедеса. Страничното огледало виси на кабела като счупена ръка. Отдръпвам се от Девлин и затътрям крака около колата, оставяйки него и жената да си говорят тихо. „Глупаво" е единствената дума, която достига до мен. Докосвам леко поражението. На косъм.
- Ваша ли е колата? - пита Девлин, който отново е до мен.
- Само драскотина.
- Не съм сигурен, че трябва да карате.
- Добре съм - повтарям, но съм започнала да треперя. Какво ми става? Шок?
- Нека да ви закарам - предлага той.
- Ще взема такси.
- Знаете, че не мога да ви оставя така - казва Девлин, сякаш между нас съществува някаква интимност. Сякаш ще остане цяла нощ.
Потракването на токчета по тротоара кара и двама ни да се обърнем. Младата жена крачи към аудито. Девлин сигурно й е дал ключовете. Мигачите присветват, когато вратите се отключват.
- Казах й да отиде да се стопли - обяснява Девлин.
Тя обаче сяда зад волана. Секунда по-късно фаровете светват и моторът се включва. Скоростите издават противен стържещ звук. Колата се отделя от бордюра и ускорява покрай нас. Лицето на младата жена е изопнато и непроницаемо. Тя не ни поглежда.
Марк Девлин я гледа, докато стоповете изчезват. Въздиша, поклаща глава и се усмихва на себе си - сложна, многопластова усмивка, изпълнена с ирония и самоподигравателност. След това се обръща към мен и усмивката се превръща в заговорническа, сякаш току-що сме споделили някаква шега. Не, сякаш сме деца, които са направили нещо дръзко и им се е разминало безнаказано.
- Нуждая се от питие - казвам.
- Дори не знам името ви.
- Шарлот. - Подавам ръка над масата. - Шарлот Олтън.
Ръкостискането му е крепко и сърдечно, но пръстите му са студени от леда в чашата.
- Марк. Марк Девлин. Не беше само реплика. Наистина ви познавам отнякъде.
Вероятно от операта. Дали ще се сети? Шарлот Олтън не се набива на очи, елегантна е, но никога ефектна, отбягва да привлича внимание и е предимно незапомняща се. Няма причина Девлин да я е забелязал. Повдигам рамене.
- Понякога ходя на такива събития като това. - Млъквам за миг. - Развалих ви вечерта.
Той се усмихва - онази крива иронична усмивка, която повдига само едната страна на лицето му.
- А вечерта вървеше толкова добре.
- Тя сигурно ще се прибере у дома.
- Не мисля, че знам адреса й.
- А телефонният й номер?
- Работех по въпроса.
- Колата поне има проследяващо устройство - отбелязвам.
Девлин ме поглежда и иронично изкривява устни.
- Стига първо да не я блъсне в някой уличен стълб.
- Какво се случи? - питам. - Там, на улицата.
- Един микробус едва не ви прегази.
- Тя каза, че можело да убият вас.
- Така ли? Мислех, че говори за вас. - За секунда усмивката му е лукава, а после се преобразява в нещо почти сериозно. - Бих искал да ви поканя на вечеря. Имате ли нещо против?
Вдигам издраните си длани.
- Може би не тази вечер.
- Някоя друга вечер. - Девлин отново ми отправя заговорническата си усмивка. Той има цял репертоар от усмивки, всяка с различно значение. Започвам да ги колекционирам. После се навежда към мен. - Бихте ли ми дали телефонния си номер?
Написвам на салфетка номера на Шарлот - цифрите излизат разкривени и размазани - и му я давам. Той пак се усмихва, сякаш съм направила щастлив деня му.
Но аз няма да го чакам да ми се обади. Следващият ход е мой.
Излизаме от бара и вятърът развява палтото ми. Минава такси и аз го спирам, когато Девлин внезапно казва:
- В Кралската опера. Не ни запознаха. Иначе бихте си спомнили. - След това по-тихо, почти замислено, добавя: - На „Залезът на боговете". Бяхте в зелено. Лека нощ, госпожице Олтън.
Девлин ходи на опера. Вече знам това. И има някакъв хитър трик да помни, памет за физиономии, и го каза само с надеждата, че ще се почувствам забелязана, избрана, различна от останалите...
Но той беше там във вечерта, когато Йохансен се върна. Случайно съвпадение, но имам чувството, че не е така, а е поличба. Кръвта ми се смразява.
Качвам се в таксито и веднага набирам номера на мобилния телефон на Роби.
- Всичко наред ли е? - питам.
- По дяволите, на пътя беше разлято дизелово гориво...