Той ще трябва да се справи с нея.
В средата на помещението има метална плоскост, метър на метър и петдесет. Йохансен я подритва лениво, но плоскостта не помръдва. Той прикляка само за пет секунди, защото повече би било твърде дълго, а после се изправя и продължава по-нататък. Болтовете са мръсни и са започнали да ръждясват. Никой не ги е докосвал от месеци.
От едната страна има втора, по-малка работилница, където са свили гнездо няколко болнави на вид гълъба. Докато Йохансен минава, птиците се вдигат, пърхайки с криле, стрелкат се нагоре и излитат през назъбените дупки на покрива. Има два кабинета един над друг, които са започнали да се рушат от само себе си. Ъглите им са изкривени, а стените - огънати.
Йохансен се връща в главната зала и я вижда.
Тя се е свила в голямото си палто, стои до вратата и го гледа.
Вторият преследвач - не някой от шайката на Брайс, а Кейт. Добра е, по-добра, отколкото би очаквал Йохансен.
Тя накланя глава. Погледът й обхожда издрасканите стени, проследява веригите до гредата и скърцащия вентилатор и после се спуска надолу.
- Какво правиш тук? - пита Кейт.
- Само... разглеждам.
Тя не казва нищо. Увива ръце около себе си. Сигурно й е студено въпреки палтото. Отива в следващото помещение, където са фабрично изработените кабинети. Йохансен не тръгва след нея. Чуват се тихи звуци, стържене и преместване на нещо. Кейт се връща.
- Още ли са навън хората на Куилан? - пита той.
- Пушат.
- Забелязах двама.
- Обикновено са двама. Чудеха се дали да влязат. Казах им да не го правят.
- Никой ли не те проследи?
- Защо? Аз съм лекарката на Куилан. Кой ще ме пипне с пръст?
Кейт отново оглежда стените, веригата и скърцащия вентилатор. Все още стои с наклонена глава.
- Защо Брайс искаше пропуска ти? - пита тя и когато Йохансен не отговаря, добавя: - Не знаеш ли? Брайс мисли, че лъжеш. Не вярва на историята ти. - Кейт се втренчва в него. - Искаш ли да знаеш защо?
Той повдига рамене.
- Искаш. Куилан се радва на отлично сътрудничество с властите. Питал е за теб. Кой си. Що за човек си. - Кратко мълчание. - Казали са му какво си направил.
Разкрит ли е? Какво знаят за него? Йохансен си придава безизразен вид и не казва нищо.
- Тя ти е била приятелка, нали? Жената. - Лицето й е каменно, като маска. Очите й блестят. И после настървено пита: - Обичаше ли я? Защото Куилан каза, че й отнело доста време да умре. Е, ще кажеш ли, че не е вярно?
Йохансен поклаща глава.
- Не.
Кейт стои и го гледа, леко придвижвайки глава от ляво надясно и обратно, сякаш се опитва да го прецени от три метра разстояние.
- Но вече не си такъв - казва тя, сякаш не разбира.
Йохансен мълчи.
- Какво те промени? Разкая ли се? Намери Бога? Или изобщо не си Райън Джаксън, макар че ако не си, си избрал скапана история.
Кейт го поглежда още веднъж, а след това се обръща и тръгва по дължината на работилницата. Подметките на обувките й хрущят по счупените стъкла. Стига до капака на резервоара, спира, докосва леко ръба с носа на обувката си и после го прескача.
Отива до отсрещната стена и се връща, все още увила ръце около себе си, но нещо в изражението й се е променило.
- Все още мислиш за тях - казва Кейт, - Затова ли не можеш да спиш? Затова ли се разхождаш така?
- Не.
- Тогава какво ти пречи да заспиш? - Гласът й става по-твърд. - Изгарянето на рамото от електрическа ютия? Това е белег от детството ти. Кой го направи? Приятелят на майка ти? Баща ти?
Тя продължава да го разпитва, опитвайки се да го пречупи, но точно тази болка е преживявана толкова много пъти, че Йохансен може да я понесе, без да трепне.
- Татко - отговаря той. - Пиеше.
Според досието, което му показа Карла, и бащата на Райън Джаксън е пиел. Въпреки че Джаксън има други белези.
- А ти пиеш ли? - пита Кейт.
- Не.
- Но тогава си пиел. Когато... - Тя млъква и няколко секунди го гледа. И Йохансен й позволява. - Не е в кръвта ти, нали? Не го носиш. Значи, че си си простил.
- Не. Аз само... Правя всичко възможно. Опитвам се да постъпвам правилно.
- За какво?
- За всичко.
- И има ли резултат? Да постъпваш правилно. Чувстваш ли се... по-добре?
Кейт отново му отправя един от онези дълги, бавни студени погледи, но после устните й се изкривяват. В ирония? От презрение?