Ден 15: сряда
Карла
Сряда сутринта. Отново гледам записите от камерите за наблюдение в „Програмата“.
Тухлена стена и счупен прозорец - работилницата. Отначало не се случва нищо. След това в кадър влиза някакъв мъж. Гледа нещо извън обхвата на камерата съсредоточено и с практична целенасоченост. После спира, обръща се и поглежда веднъж към обектива и в ретината ми застива образът на Саймън Йохансен.
Той обикаля работилницата. Прикляка за малко в средата на пода и става. Излиза от полезрението. Връща се.
По изражението му разбирам, че там има още някого.
Устните на Йохансен се раздвижват безмълвно. Покрай самия край на кадъра минава сянка и изчезва. Йохансен не тръгва след нея. Чака. Лицето му е безизразно и неподвижно. След минута другият човек се връща.
Този пътя виждам.
Колко пъти съм гледала снимката й? И пак можеше да не я позная на слабата светлина. Изнурената бледа жена, свита в палто, няколко размера по-голямо за нея. Ръцете й са увити около тялото й, сякаш за да се предпази от нещо. Тя вдига глава. В изражението й има нещо мъртвешко.
Дали Йохансен е уредил да се срещнат там, за да знае тя къде е мястото? И следващия път, който вече може да е всеки следващ ден от тук нататък, да не се страхува?
Двамата отново разговарят. Какво ли си казват? Навеждам се към екрана. Невъзможно е да разбера по движенията на устните им. Но разговарят. Това трябва да е добре, напредък - Йохансен да я накара да говори и да му каже какво е направила и защо.
Разговорът спира. Тя се обръща и тръгва. Изражението на Йохансен показва, че отново е сам.
Какво ли му е казала?
Оттогава седя до телефона и чакам обаждане, но напразно.
Сряда, късно следобед. Пристига Крейги с обичайното си куфарче в ръката, докато аз се приготвям да изляза.
- Какво имаше в кашона, Карла? - Той има предвид кашона, който сутринта Пауъл изнесе от апартамента на Лейдлоу в Ийлинг.
- Още не знам.
- Сигурно книжа. И това означава, че Лейдлоу си е водил записки.
- За какво? Ние почистихме всичко, Крейги. Знаеш, че го направихме. Няма какво да намерят. - Това повтарям на себе си и на него, докато не научим друго. Паниката няма да ни доведе доникъде.
Крейги поглежда тоалета ми - дискретна рокля, минимум бижута, високи токчета. Гардеробът на Шарлот Олтън.
- Излизаш ли?
- Отивам на вечеря.
Той кима. „Това поне е нещо." Подсилвам прикритието си. И Крейги обича да съм Шарлот, смята, че е по-безопасно. Вечерите не може да са лошо нещо.
Само че не знае с кого ще вечерям.
Не знаех дали Марк Девлин ще бъде свободен. Обадих се в последния момент, пренебрегвайки вероятността, че може би е твърде скоро.
- Зает ли си довечера?
Когато стигам до офиса му в Мургейт, минава шест часът и е тъмно. От огромното преддверие на сградата се излива златиста светлина на тротоара. Служителите бързат да се приберат в домовете си. Вътре е като пещера. Огромното пространство е нарушено само от проблясващи скулптури от перспекс, които са окачени на кабели на тавана и се въртят спокойно като грамадни коледни украшения за елха. До прозореца са поставени грозни модернистични столове около маси за кафе, направени от единични варовикови блокове, върху които изкуствено са разхвърляни вестници на пет-шест езика. От двете страни на вратата пазят охранители с костюми „Армани". Камери за наблюдение ме проследяват до рецепцията.
В сградата се помещават половин дузина първокласни фирми и имената им са изредени зад рецепцията - данъчни специалисти, корпоративни адвокати, борсов агент, компютърна сигурност, управление на рискове и „Марк Девлин, Набиране на медицински кадри".
Казвам на учтивата млада жена, която е дежурна на рецепцията, че господин Девлин ме очаква, и тя любезно, но неотстьпчиво ми дава пластмасова табелка с лента на посетител, сякаш е подарък, който няма да посмея да откажа, и ме насочва към зоната за чакане до прозореца. Столовете са неудобни, както изглеждат.
Две минути по-късно Марк Девлин слиза от асансьора с палто в едната ръка и куфарче в другата. Забелязва табелката ми на посетител и внимателно я маха.
- Това няма да ни трябва.
Отива до рецепцията, усмихва се ослепително на младата жена, връща й табелката и ме извежда навън.
- Тя си помисли, че съм дошла за събеседване. Имам ли вид на лекарка?
- Определено. На консултант по неврохирургия. Гладна ли си?