И точно като по даден знак зад нас се чува глас:
- Господин Девлин.
Аз познавам гласа, но Девлин не се сеща веднага и се обръща. Към нас бързо се приближава Елис.
- Господин Девлин... Надявах се да ви заваря на работното ви място.
Девлин ме стрелка с поглед. Ще стана ли свидетелка на нещо, което той предпочита да запази в тайна?
- Извинете, но моментът не е... - казва той на Елис.
Елис не му обръща внимание.
- Само нещо дребно. Не ми казахте къде сте били на осми декември вечерта. Опитваме се да разберем къде са били всички, които са познавали доктор Галахър, в нощта, когато тя е изчезнала. - Елис ме поглежда, както човек би погледнал непознат, и после отново се взира в Девлин, търпеливо, с каменно изражение, все едно изобщо не му пука.
- Не мога да си спомня, но... - сдържано отговаря Девлин, но ще съдейства на полицията. Няма как. Елис буквално го заставя да го направи.
Девлин изважда смартфон и започва да натиска бутоните.
- Не се притеснявайте, господин Девлин, не е необходимо да ми отговаряте веднага. Бихте ли ми се обадили? Пазите ли визитната ми картичка?
- Разбира се - отвръща Девлин. Гласът му все още е резервиран, но и смутен. Защо Елис внезапно отстъпи?
- Е, приятна вечер. - Елис кима на Девлин, после на мен и лицето му пак става безизразно.
Опитваме се да минем покрай него, но той все още не е приключил. Не помръдва от мястото си и докато го заобикаляме, неочаквано се премества, принуждавайки ме леко да се блъсна в него. Но Девлин е една крачка напред и мисля, че не вижда това.
Заведението, в което Марк Девлин ме завежда, има зала на втория етаж. Той познава управителя и получаваме маса до прозореца. В натоварения час по улицата отвъд тройното стъкло пълзи поток от коли в облак от изпарения и светлини на стопове, но тук горе единствените звуци са подрънкването на пиано и тихите гласове. Осветлението е меденожълто.
Разговаряме. Отначало за снощи - моите наранявания, състоянието на неговата кола, защо се е изпречил на пътя на препускащо с бясна скорост превозно средство („Едва не ви прегазиха" - каза Девлин, сякаш това е причината, пренебрегвайки факта, че и той можеше да умре), нелепостта на цялата случка... Превръщаме я в смешна история помежду си, споделено приключение, което можем да си спомняме и да се смеем. Сервитьорът идва да вземе поръчките ни и след това Девлин ме разпитва за мен, въпреки че въпросите му са бързо изстреляни, нестандартни и кратки. Кога съм била за последен път в чужбина. В кои страни съм ходила. Без какво не мога да живея. Какво ми харесва най-много там, където живея. Какво сънувам. Отговарям бързо, отбягвайки допълнителна информация, и му отвръщам със същото. Но през цялото време главата ми е пълна с различни въпроси: Какво знаеш за Катрин Галахър? Защо всичко, което каза за нея, е студено? И какво изведнъж разбра в момента, когато Елис спомена за психиатъра? Но не получавам възможност да ги задам.
Донасят ми стека, от който блика кръв. Ножът е остър като скалпел. Девлин си е поръчал риба с кост. Разрязва я сръчно и отделя месото от скелета с малки прецизни срязвания. През цялото време говори, иска мнението ми и ме кара да се смея.
Приключваме с яденето и той се обляга назад на стола. Пръстът му лениво потрива столчето на чашата с вино. Ръцете му са силни и мъжествени, ноктите - грижливо изрязани и съвършено чисти. На слабата светлина в косата му се забелязват кехлибарени кичури като нагорещени жички.
- А сега по другия въпрос - казва Девлин сериозно.
- Кой друг въпрос?
- Онзи, който не задаваш. Полицаят, който ме спря на улицата...
- Може би не искаш да питам за това.
Винаги трябва да им даваш възможност да се измъкнат. След това те трябва да си спомнят, че са говорили по свой избор, а не по твой.
Девлин мълчи една минута. Гледа чашата си и потърква столчето, долавяйки вибрациите й. А после казва:
- Преди две години имах кратка връзка. Запознахме се на една конференция. Тя беше лекарка. Връзката продължи един месец... изчерпа се. - Той прави пауза. - Единайсет месеца по-късно тя изчезна. Излязла от работа и се изпарила. Не са я виждали оттогава. Никой не знае какво се е случило. - Девлин разперва ръце.
- Но това е било преди година. Защо те питат сега?
Той повдига рамене.
- Предполагам, че разпитват всеки, когото е познавала. Всичките сме потенциални заподозрени. - Девлин изкривява лице в гримаса. В изражението му няма хумор. - Инспекторът ми каза, че била в депресия и посещавала психиатър.
- Тогава сигурно смятат, че...
- Че се е самоубила. Да, знам.
- Това ли мислиш, че се е случило?