Девлин пак се колебае, преди да отговори.
- Не съм сигурен. Тя беше желязна, непреклонна... внушителна. - Той поклаща глава. - Не съм си го помислял. - Казва го по такъв начин, че кожата ми настръхва, макар че не знам защо.
- Никак?
- Не. Но откъде да знам? - На лицето му отново се изписва едно от онези сложни изражения. - Прекарахме пет-шест вечери за един месец. Колко можеш да научиш за някого за толкова време?
Не знам защо, но се замислям за Йохансен.
- Понякога много.
- С някои хора може би. Но не и с Катрин.
Девлин крие нещо. Сигурна съм.
- Не мислиш, че се е самоубила.
Той ме поглежда и после отново се взира в чашата си. Пак мълчи. Преценява отговора си.
- Понякога хората искат да изчезнат. Хора, които вече не искат живота, който имат. Просто изчезват и зарязват всичко.
- Значи тя вече не е искала живота си? Или е имало нещо, с което не е можела да живее.
Погледът му отново се насочва към мен. Говоря прекалено много.
- Мисля, че тя беше способна на неща, на каквито другите не са способни. Границите й не бяха определени като на другите. Затова, когато изчезна... - Девлин млъква.
- Ти си помисли, че тя е направила нещо. Какво?
Той поклаща глава.
- Беше само чувство - отговаря той и аз разбирам, че сме стигнали до границата.
Пак ме поглежда.
- Тази история ти се вижда интригуваща, нали? - тъжно отбелязва Девлин.
Той има успех сред жените. Опортюнист, който се държи като джентълмен, осигурява добра компания и необвързващ секс и нещо, което може да мине за интимност. Не задава коварни въпроси, не желае да притежава жените, с които спи, не дава обещания, които не смята да изпълни... Изведнъж си спомням улицата пред галерията, под ярката светлина на уличната лампа, когато Девлин каза: „Не мога да ви оставя така...". По този начин ли е гледал Катрин Галахър? И тя си е помислила: „Какво пък? Защо не?". Нещо бързо и неозначаващо нищо, за задоволяване на апетита? Да й помогне да забрави какво е направила?
И сега на улицата го спира полицай, разпитва го за нея и го кара да се чувства заподозрян. Кара го да си спомни усещане за нещо тъмно в нея, което Девлин не иска да разбере.
„Не съм си го помислял." Обаче си го е мислил.
Поръчваме си кафе и го пием бавно. Девлин разказва истории за себе си, забавни случки, в които се описва като злочест кретен. Разсмиваме се взаимно. Най-после искаме сметката и после спорим кой да плати. Накрая си я поделяме наполовина. Когато излизаме, навън вали - лек мъглив дъжд като спомен от почивка на море в детството. Сгушваме се под чадъра му и чакаме такси. Рамото му топли лицето ми и долавям уханието на одеколона му - дискретен полъх на озон, примесен с нещо по-силно.
Марк Девлин, корпоративен търсач на кадри, женкар, светска личност. Бивш любовник на Катрин Галахър. Но и човек, който не вярва на собствената си реклама, чиито усмивки имат свой сложен речник. Човек, който се изпречва на пътя на бясно препускащи превозни средства. Харесвам го повече, отколкото предполагах. Повече, отколкото мислех, че бих си позволила... В същия миг той обръща глава към мен и прошепва:
- Или да отидем някъде другаде?
Поглеждам го и виждам, че се усмихва. Усмивката му е като споделена тайна и говори: „Хайде, ще бъде забавно...".
Той не е красавец. Има несъвършени черти и крива усмивка. Но в него има нещо свежо и привлекателно. Да бъдеш с Девлин е като да стоиш на ръба на морска скала във ветровит ден. Дишаш ли твърде дълбоко, главата ти се замайва...
- Марк? - чува се глас наблизо.
Някаква жена стои колебливо на няколко крачки от нас, трийсет и една-две годишна, дискретно добре облечена, красива, с изящни черти.
- Колко е странно да те видя тук - добавя жената. Гласът й е звънлив, с изкуствена оживеност, която не съответства на изпитателния поглед, който тя отправя на Девлин. След това поглежда мен и се усмихва, въпреки че в секундата между погледа и усмивката има нюанс на студено преценяване, острота на нож, и аз разбирам, че ме е поставила в категорията, в която тя иска да бъде.
- Ана, това е Шарлот - спокойно й казва Девлин. - Шарлот Олтън. Приятелка от операта.
- Приятно ми е - отвръщам и всички се усмихваме, но усмивките ни са фалшиви и когато жената се извинява и си тръгва, на Девлин видимо му олеква.
Той ме поглежда и казва:
- Ана и аз се познаваме отдавна. - Сякаш това обяснява всичко. Но тя го е смутила, моментът отмина и Девлин го знае.
В таксито съм, когато се обажда Елис.
- Научи ли каквото искаше?
- Не съвсем. - Това донякъде е вярно. Сега знам какво си дойде на мястото в момента, в който Елис спомена думата „психиатър" пред Девлин. Не че Катрин Галахър е била в депресия, а съсипана по начин, който я е направил опасна...