- А номер за връзка с нея?
Сърдечният ми ритъм се ускорява. Грейвс ще се обади, за да провери. Дали ще го направи веднага, докато седим тук? И ако го стори, дали шефката на Елис ще го подкрепи? Ами аз? Психиатърът обаче не посяга към телефона, нито става, за да излезе от кабинета.
Изваждам тефтерчето си. Грейвс се обляга назад и накланя глава на една страна.
- Мога ли да попитам защо сте подновили разследването на случая? - Той поглежда подред всеки от нас.
- Никога не е приключвал - отговаря Елис.
- Но след една година...
- Това е рутинна проверка.
Грейвс изчаква Елис да добави още нещо, но напразно.
- Видях я за пръв път преди малко повече от две години. - Грейвс поглежда зелената папка на бюрото пред себе си, но не я отваря и отново се втренчва в нас. - Септември, трябва да е било през септември.
- Кой я свърза с вас? - пита Елис. - Личният й лекар?
- Тя беше частен пациент, сама се обърна към мен. Отначало беше много предпазлива.
- В какъв смисъл?
- Ами например запази си час под фалшиво име.
- Това необичайно ли е?
- Случва се понякога.
- И защо смятате, че го е направила?
- Не е искала никой да знае, че търси помощ. Страхувала се е, че може да се разчуе. Поради същата причина ми отказа разрешение да се свържа с личния й лекар.
- Но по-късно ви е казала истинското си име?
- И както се оказа, истинският си адрес. Не всички го правят.
- Тук ли се запознахте?
- Да.
Катрин Галахър сигурно е седяла в същата стая - с костюм и предпазлива усмивка... Прозрял ли е доктор Грейвс през тази усмивка? И ако е така, ще ни каже ли?
- Опишете първата ви среща - казва Елис.
- Форматът е един и същ с всеки пациент. Първата консултация продължава два часа. През това време аз се опитвам да разбера каква е житейската история на пациента. Говорим за проблемите им и как тези проблеми им въздействат.
- И какви бяха проблемите на Катрин Галахър?
Грейвс млъква, сякаш обмисля отговора си, въпреки че може би отново си записва нещо.
- Наясно сте с въпроса за поверителността на информацията, споделена от пациент с лекар, нали? - пита той.
- Да - отговаря Елис. - Но това отнася ли се и за мъртвите?
Грейвс свива устни.
- Или може би мислите, че тя още е жива? - добавя Елис.
Изразът в очите на Грейвс говори, че Катрин е мъртва.
- Какво ви каза тя? - настоява Елис.
- Било й трудно да функционира. Чувствала се изтощена, нямала сили. И много се притеснявала, че може да направи грешки.
- Какви грешки?
- Грешки в работата си. - Грейвс сякаш изрича очевидното.
- Правила ли е грешки в миналото?
- Зададох й този въпрос. Тя разказа само за няколко дребни грешки, които поправила веднага, преди да нещата да станат необратими. Нищо значително. Тревожеше я вероятността, че може да навреди на някого. Онова „ами ако". - Грейвс отново млъква и се замисля. Започвам да свиквам с тези паузи, те са част от стила му. Професионален похват? Оставя пространство на пациента да се обади? Или пак си отбелязва нещо? - Разбира се, тогава мислех, че тя работи в рекламата. Не ми каза, че е лекар.
- Щеше ли да има разлика, ако ви беше казала? - пита Елис.
- Естествено, и като лекар, тя би трябвало да го знае. Заемала е важна позиция, грижела се е за уязвими пациенти. Трябваше да уведомя работодателя й.
- Имаше ли риск за пациентите й?
- Като се замисля сега, от дистанцията на времето ли? Не.
- Сигурен ли сте? - обаждам се и Елис леко трепва.
Грейвс насочва поглед към мен.
- Депресията се отразява на съсредоточеността. Както казах, тя се тревожеше, че може да допусне грешки... но аз имах чувството, че представлява по-голяма опасност за себе си.
- Доктор Галахър ли ви го каза?
- Не. Попитах я дали са й хрумвали мисли да се самонарани - това е стандартен въпрос - и тя отговори отрицателно.
- Но вие не й повярвахте.
- Усетих, че пресява отговорите си - отвръща Грейвс. - Ако беше казала „да", това би означавало признание и би изисквало приемане в клиника и лечение - отново нещо, което, като лекар, тя е знаела. Освен това мисля, че й беше трудно да признае за състоянието си, а именно че не се справя.
- Дошла е при вас за помощ. Това не е ли признание?
- На ниво разум е съзнавала, че трябва да направи нещо. Но емоционално, инстинктивно... Знаете ли за родителите й?
- Майка й е в старчески дом, а баща й е починал.
- Имах предвид детството й. - Отново пауза. Или пак записва нещо в бележника си? - Тя имаше чувството, че баща й я е преценявал само по постиженията й. В разказите й той се явяваше като взискателен човек. Майка й изглеждаше някак откъсната, безлична, присъстваше физически, но отсъстваше емоционално. И тя може да е склонна към депресии. Това често е наследствена черта. И двамата са били емоционално недостижими, както се изразяваме ние, психолозите. На съвременен жаргон - родителите й не са били „там за нея". Никой не е бил. Това ранно емоционално преживяване е формирало очакванията й от другите хора. Катрин го е прехвърляла на всеки друг, когото е срещала. Никой не е й е помагал и не я е подкрепял. Тя винаги е трябвало да се справя сама. Същото направи и с мен. Знаела е, че се нуждае от помощ, но емоционално - инстинктивно - не е вярвала, че мога да й я окажа. Мислела е, че никой не може да й помогне. Задачата ми беше да променя мнението й.