- Бихте ли казали, че не сте успели?
Елис се опитва да го провокира, но Грейвс съчувствено накланя глава на една страна.
- Бях длъжен да опитам. - Гласът му е тъжен, но същевременно и успокояващ. Сигурно така се представя пред пациентите - благотворно присъствие, но също и сенчесто, неясно... Погледът му се отмества за миг към мен и после се връща на Елис. Наблюдава ни. Ръката с писалката се плъзга по бележника, невидима за нас. Може би не ние, а той ни разпитва. Не можем да се доближим до мислите му.
- Опитали сте се да й помогнете - решително казва Елис. - Как?
- Отначало тя искаше лекарство. Нещо, което да й помогне да функционира.
- Предписахте ли й го?
- Не. Тя може би взимаше други лекарства. Взаимодействията между различните лекарства може да са проблем. Обикновено личният лекар на пациента го съветва...
- Но тя не ви е казала името му.
- Затова в нейния случай бих й предписал нещо на сляпо. Не си струваше рискът.
- Тревожеше ли ви мисълта, че тя не споделя много неща?
- Разбира се, но това беше типично. Отново навикът за потайност, да не иска хората да знаят. - Пак кратка пауза. - Много исках да й препоръчам психотерапевт за лечение с разговори. Някой, който да й помогне да стигне до корена на проблемите си и да промени поведението и нагласите й. Тя отказа. Не била готова за такова ниво на разкриване.
- Но продължихте да се срещате.
- Да. Обикновено виждам пациента отново три седмици след първия сеанс, за да проследя какви са ефектите от лекарствата...
- Каквито тя не е взимала.
Грейвс не обръща внимание на забележката.
- И после на всеки шест седмици след това. Катрин беше онова, което ние наричаме „добър" пациент. Точна. Съдействаше - поне доколкото можеше да си позволи. Каза, че терапията й помага. И аз почувствах, че в определен момент може да има пробив. А в това време можех да й предложа изпускателен клапан - възможност да говори.
Отново съзирам пролука да се обадя.
- Как бихте я описали?
Грейвс отново мълчи, сякаш ме преценява, а после отговаря:
- По свой начин - класическа депресия. Имаше много ниско самочувствие въпреки постиженията си. Сънят й беше неспокоен. Будеше се рано сутрин - обичаен симптом. Промени в настроението според периода в денонощието - мрачно сутрин, по-добро - по-късно през деня, и отново лошо нощем заради проблемите й със съня. Катрин страдаше от депресивна психична деменция - затруднена концентрация - и се тревожеше, че паметта й изневерява. Оттам идваше страхът й, че ще допусне грешки.
- А други страхове? - отново се намесва Елис. - Говореше ли за врагове? Хора, които я мразят или искат да й сторят нещо лошо?
Грейвс се мръщи.
- Питате дали е страдала от параноидно разстройство на личността?
- Питам дали се е чувствала заплашена.
- Катрин не страдаше от параноя. Мислеше, че хората не я харесват, но това беше част от депресията. Както казах, тя показваше много от класическите симптоми - изолация, загуба на апетит, ниско самочувствие, чувство за безполезност, тревожност, вина. Но не и параноя.
- Защо би се чувствала виновна? - пита Елис.
- Катрин смяташе, че не е симпатична и че никой не я обича. Баща й я научил да се оценява само чрез постиженията си. Майка й не предложила нищо, за да опровергае тази гледна точка. Без постоянни постижения Катрин се чувстваше безполезна. Поставете това в контекста на работата й. Всяка седмица тя е виждала добри хора, хора със семейни партньори и деца, обичани и ценени хора, които са умирали, докато ги е лекувала, защото не е могла да ги спаси. Още ли се чудите защо може да се е чувствала виновна?
- Но не заради нещо, което е направила? - намесвам се отново.
- Не беше необходимо да е направила нещо - внимателно отговаря Грейвс. - Преживяванията на депресираните, които изпитват чувство за вина, не са рационални.