Не мога да му кажа.
- Нищо съществено. - Чувствам безсилието в гласа си.
И Елис го чува.
- Аха. И аз трябва да повярвам? Какво е? Свидетел? Някой, който знае къде е заровен трупът? Някой. Иначе защо ще си сигурна, че тя е убита? Това първо...
- Не...
- И второ, защо случаят има значение за теб? Защото има. Кога за последен път си била на разпит с мен? Никога. Затова, ако не ми кажеш нещо повече, от тук нататък си сама. Ясно ли ти е?
- Елис...
- Гладен съм, Карла. Умирам от глад. - Той най-сетне пуска флашката. - Обади ми се, когато си готова да говориш. А сега слез от колата ми.
Хвърлям дегизировката си в тоалетна на музея „Виктория и Албърт". Искам да чуя записите - все още има вероятност Елис да е пропуснал нещо и Катрин, каквато я е познавал Девлин, да се спотайва в показанията на колегите си, но първо трябва да се прибера у дома по обичайния заобиколен маршрут и часът наближава четири, когато сядам пред бюрото си, отварям директорията и щракам с компютърната мишка на първата икона.
Когато приключвам, са изминали четири часа, офисите под прозорците ми са се опразнили и се е стъмнило.
Елис е прав. Няма нищо. Обличам палтото си, излизам и се отправям към реката.
Обичам Темза нощем. Широкият й завой става величествен след свечеряване. Облягам се на извитите метални перила и увивам палтото около себе си. Светлините на Хилтън Пиър и Колумбия Уорф на отсрещния бряг изглеждат далеч. В същия миг вдясно от мен, където реката завива и чезне от поглед отвъд превърнатите в жилища складове на Лаймхаус Рийч, светлина във водата привлича погледа ми - полицейски патрул, насочил се към мен. Приближава се - носът му пори и разпенва водата, докато преминава - и после изчезва, но аз оставам до перилата и чакам следващата лодка и после следващата... Приближава се пътническо корабче и маневрира покрай кея под мен. Пътниците се качват на борда и то отново потегля към средата на реката. От далечния завой се задава увеселително корабче. Отраженията на светлините блещукат във водата като малки скъпоценни камъни. До слуха ми достига музика.
Какво правя тук в мрака? Търся Катрин? Но аз вече съм я намерила, само че всеки път тя е различна и колкото повече виждам от нея, толкова по-малко знам. Коя е тя? Не е изчезнала, нито мъртва, както мисли Елис. Тогава коя? Според Елуин Робъртс - амбициозна саможива лекарка, която не може да понесе да признае, че не се справя? Страдаща от депресия според Иън Грейвс? Или както я описа Марк Девлин, умна жена без бариери, способна на зло? Всичките тези или нито една от тях?
Първия път, когато я видях, си помислих: „Чудовище". И тя наистина е чудовище, но не такова, каквото си помислих тогава. Катрин Галахър е като вирус, възпроизвежда се, докато все още се развива, всеки вариант малко по-различен от предходния, и точно когато си помисля, че съм я преценила и разгадала, тя еволюира и отново се променя.
И все още не знам какво е направила, нито защо или кой я иска мъртва.
А времето лети.
Какво да направя?
Втренчвам се в реката. Чакам. Не идва отговор.
Изведнъж потрепервам. Нощта е студена и се е появил ветрец. Време е да се прибирам.
Извръщам се от перилата, когато изведнъж се сещам - Грейвс е станал, папката е на бюрото му и ръката му покровителствено приглажда корицата.
Кръвта ми леко започва да бушува: от какво я пази?
Той ни разказа всичко за депресията на Катрин.
Ами ако в папката има друга история?
Да позвъня ли на Крейги? Не, ще се обадя на Роби. Не само защото Крейги ще ми изнесе лекция за риска, но и защото хората, с които трябва да говоря, не се доверяват лесно, но имат доверие на Роби.
- Искам да свия една папка - казвам му. - От охранявана сграда.
- Наемник специалист?
- И е спешно.
Следва минута мълчание и после Роби пита:
- Имаш предвид Луис, нали?
Прав е. Но ми се иска да не беше.
Ден 16: четвъртък
Пауъл
Четвъртък вечерта. Той отново работи до късно.
Наредил е на бюрото си и книжата, взети от апартамента в Ийлинг. Страници, откъснати от тетрадки, изписани с черно мастило с търпеливия почерк на Лейдлоу. Имал е много свободно време и в разказите му преобладават пълни и завършени изречения, но не всичките са такива. Някои са във формата на записки, само набързо надраскани основни неща. Но всичките са завършени.
Нещата, които знаехме, и онези, които не знаехме.