Апартаментът в Ийлинг е бил под наблюдение. Лейдлоу не е могъл да се направи на невидим, но те са претърсили жилището или поне така са си мислели. Изборните списъци и комуналните сметки издават името на обитателя - някой си Артър Бъртън, саможив човек в лошо здравословно състояние, странящ от съседите си, които обаче са виждали да се запалват лампи и са чували радио и телевизор. И са виждали Лейдлоу да го посещава от време на време с пазарски торби и са го чували да вика: „Всичко е наред, аз съм. Имам ключ" или „Сложи чайника на котлона".
Когато обиколи апартамента първия път с найлонови терлици на обувките, без да пипа нищо, Пауъл намери таймери на лампите, радиото и телевизора и шкафове, пълни с храна.
Артър Бъртън беше пълна измислица. Името беше откраднато от дете, починало през трийсетте години, куха самоличност без очевидни връзки с миналото на Лейдлоу в Русия. Хазяинът беше друго нещо - Гордън Фокс, име за прикритие на Питър Лейдлоу през 1976 година, след като собственото му име беше изскочило в съветски списък за наблюдение.
Някой би трябвало да е забелязал това.
Откриха записките, увити в три пласта найлон, на шест места в апартамента - в казанчето на тоалетната, залепени отдолу за рамката на леглото, под дъските на пода, в отделение на фризера, във фурната и в подплата на палто. Всяка купчина обхващаше различен период на връзката на Лейдлоу с Нокс.
Нещата, които знаехме, и онези, които не знаехме.
Сделки, описани в подробни старателни детайли, всяка информация, тайник, предаване по време на разминаване, тайно съобщение. И после, след всеки безпристрастен разказ - почудата, вълнението, озадаченосгта и отчаянието на Лейдлоу. Нарастващото осъзнаване, че МИ5 го наблюдава. И засилващото се чувство на съюзничество с Нокс. „Този път той ми даде добра информация" и „Те ще трябва да работят по-усилено, ако искат да ни разкрият".
И под всичко това още един пласт - собственото му издирване на Нокс.
Търпеливият анализ на всяка сделка - не само доставената информация и какви биха могли да бъдат последиците, но и методът и всяка следа, която би могла да бъде събрана от това. „Тайник в парк" и „Обувки, поръчани с кредитна карта - подробностите не са налични" и „Разминаване с леко докосване в кафене, не видях човека. Тънкости на занаята??? Минало? Двойна измама ли е това?"
„Зърнах мъжа, който може би е оставил пакета. Опитах се да го проследя, но не успях."
Съпоставянето със списъка с руски имена - въпросителни знаци и зачеркнати думи.
Преди две години: „Може би в края на краищата не е Москва???"
Период на дебнене. Отчаянието на Лейдлоу се увеличава. „Въпреки че сме на една страна, той ми няма доверие" и „Това не води доникъде". Записките стават по-оскъдни.
Подробности за забелязан човек на уличен пазар. Мъж с лице като на пор - „от средиземноморски произход???" - с кафяво яке, който се шмугва между сергиите. Намерен и отново изгубен.
Никъде не се споменава за заболяването на Лейдлоу, прегледите в болницата и изследванията. С изключение на последното изречение, което е подчертано: „Иска ми се да имам повече време".
Става десет часът. Пауъл се измъква от кабинета си, заключва вратата по навик и отива в малката кухня в дъното на коридора. Докато водата в чайника завира, той си припомня днешната среща с шефа на отдела. Уличният пазар се провежда всяка седмица в петък. Сигурно си струва да се огледа.
Описанието, което дава Лейдлоу на мъжа, интригува и двамата. Разбира се, няма снимка.
Шефът на отдела кима, стиснал устни. Изражението му говори: „Това ли е най-доброто, което откри?".
- Използвай местната полиция. Но ги дръж в неведение. - Инструкцията е напълно излишна. Забравил ли е колко пъти Пауъл е правил това. - И без директен контакт с Нокс, ясно ли е?
Сякаш Пауъл може да забрави.
Чайникът започва да свири. Освен този звук се чува и друг, от коридора. Затваряне на врата, изщракване на ключалка? Друг колега, работещ до късно? Пауъл се приближава до вратата и наднича навън, но коридорът е безлюден и всички врати са затворени.
Тръпка на нещо? Параноя? Той си припомня онзи момент пред апартамента в Ийлинг, когато сложи кашона с книжата на покрива на колата и посегна да извади ключовете - проблясъкът на слънчева светлина, отразен от движеща се кола...
Чувството, че го наблюдават.
Ден 17: петък
Йохансен
Днес той не отива далеч. Вали суграшица и вятърът навява ледени иглички в лицето му. Двамата преследвачи вървят близо зад него, прегърбени с тънките си якета, без да правят опит да се крият. Йохансен стига до магазините от западната страна на главната база на пазачите и купува паста за зъби и още един шоколад. Когато излиза, двамата мъже начумерено се мотаят пред вратата. Йохансен дава шоколада на единия.