- Да се връщаме.
За секунда мъжът изглежда ядосан, сякаш Йохансен е нарушил някакво правило, но сетне поглежда шоколада и омеква. Тримата се връщат заедно, без да разговарят, навели глави срещу суграшицата.
Йохансен се качва по стълбите над клиниката и слага ръка на дръжката на вратата на кухнята, когато звуците започват отново.
Първо една дума, произнесена високо и настойчиво. Следва мълчание и после цяла фраза, изречена бързо. След това тихо изплакване, едва доловимо.
Йохансен носи в ръка ботушите си. Оставя ги на пода и се качва на втория етаж, внимателно, за да не скърцат дъските. Отново се чува фразата - шест срички.
Той натиска дръжката и вратата се отваря, изскърцвайки.
- Не - казва Кейт и този път думата прозвучава като молба. Прозорците са затъмнени и в стаята цари сумрак. Подът е отрупан с дрехи и вехтории. По-голямата купчина върху дюшека в отсрещната страна на стаята се размърдва.
Кейт се е свила до стената. Главата й се мята надясно и наляво.
- Намери телефон - мълви тя. - Не, не това.
Очите й са притворени, но Кейт не е будна.
- Намери телефон - повтаря тя фразата от шест срички отпреди. Йохансен разпознава ритъма. След това Кейт изрича още една дума, която той не разбира, задавена в гърлото й. Може би е „дракон", Йохансен не е сигурен. И после тя започва тихичко да брои: едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем...
- Кейт.
- Той ще умре след минута - изговаря тя. - След минута. - И после отново изплаква.
- Кейт. - Йохансен пристъпва към нея.
Движението я събужда. Тя примигва, долепя се до стената, придърпва завивките около себе си и се втренчва в него. Йохансен машинално прави още една крачка към нея. Кейт трепва, търси нещо в леглото и после вдига ръка. В пръстите й блести ножът.
Йохансен отстъпва назад.
- Ще го използвам - заявява тя и говори сериозно. За секунда Йохансен си представя какво си мисли Кейт. Райън Джаксън, двойно убийство, препречил е вратата. Той отстъпва още една крачка назад и казва:
- Сънуваше нещо. Вече свърши.
Кейт продължава да го гледа, стиснала ножа. Диша тежко и очите й са като обезумели.
- Ти викаше нещо - добавя Йохансен. - Но сега си добре. Вече мога да изляза. Искаш да изляза, нали?
Няколко секунди тя не помръдва. След това бавно спуска ръката с ножа и поглежда дюшека, сякаш не знае как се е озовала тук.
Йохансен отива в кухнята, напълва чаша вода и я занася на Кейт. Тя е навлякла дрипава синя жилетка върху тениската си и когато той влиза, прокарва ръка по лицето си. Кожата на вътрешната страна на китката й е бледа и през нея ясно се виждат сухожилията и вените.
Йохансен й подава чашата с водата и отстъпва назад. Тя пие на малки глътки, потреперва, сгушва се в жилетката и отмества поглед встрани, към затъмнения прозорец. По стъклото като дребни камъчета потраква суграшица.
- Ти извика в съня си - повтаря Йохансен.
- Какво казах?
- Броеше. Искаше да намериш телефон. Спомена нещо за дракон.
Кейт се умълчава и после казва:
- Намирам се в някаква стая. От прозореца се вижда порта с дракони.
- Там ли се е случило, в онази стая?
Тя кима и потърква ръце, сякаш й е студено.
- Непрекъснато се връщам там. - Кейт го поглежда. - А ти какво сънуваш?
Карла. Покрив през нощта. Мъж зад бюро. Фермерската къща. Писъците на Кънлиф.
- Разни неща.
- Едни и същи ли?
- Понякога.
- Хубави или лоши?
- И двете.
- Разкажи ми някой хубав сън - неочаквано казва Кейт тихо и настойчиво.
В съзнанието му изплува най-хубавият му сън - Карла с тъмните й коси до раменете му. Не това. Тогава вторият най-хубав сън.
- Нощ е. На покрив съм. Бягам.
- Това ли е всичко? - Тя сякаш е очаквала много повече.
За момент никой от двамата не помръдва.
- Малкото му име беше Даниъл - нарушава мълчанието Кейт. - Не ми каза фамилията си. Беше на твоите години. Може би малко по-млад. С черна коса. Не би трябвало да е трудно. Той вече беше... - Тя внимателно избира думата: - Осакатен. И двата му глезена бяха счупени. Десният, когато сигурно се е опитал да избяга, а левият... по-късно. И разбира се, беше завързан и кървеше доста. Затова си помислих, че ще стане бързо. Но той се бори. Въпреки всичко. И... продължи дълго.
Кейт навежда глава. Върти между пръстите си долния край на жилетката. Спира, но не го пуска.
- Защо го направи?