Тя го поглежда и Йохансен съзира нещо свито на кълбо като змия и злобно в очите й.
- Защото можех.
- Той нападна ли те? Затова ли?
- Не ми направи нищо. Той беше съвършено непознат.
- Някой те е накарал да го направиш.
Кейт се смее - рязък, пронизителен и горчив смях, като шамар.
- Никой не ме е накарал да го направя. Никой. Там е проблемът. Никой не ме накара да го направя. Можех да отмина, да „постъпя правилно", каквото и да означава това, или да не направя абсолютно нищо. Но аз останах. Четири дни. И после го убих. - Тя обръща глава към прозореца, въпреки че през него не се вижда нищо. - Мисля, че вече трябва да си тръгваш.
Йохансен слиза долу, но не влиза в спалното помещение. Сяда на площадката на стълбите на първия етаж с ботушите до себе си и се ослушва половин, един час, докато Кейт крачи от едната до другата стена в стаята горе.
След малко вратата до него се отваря и излиза Вини.
- Какво правиш? - прошепва той и поглежда нагоре. Мекото му безобидно лице се намръщва от безпокойство.
Двамата се заслушват в стъпките, които след известно време най-после спират.
- Заспала е - казва Вини.
- Да - съгласява се Йохансен.
Спи или седи там, държи чашата и мисли за острия ръб, който ще се получи, ако я строши... Вини кима и се връща в стаята, но Йохансен остава още петнайсетина минути, за да бъде сигурен, и после също влиза.
Ляга на леглото си и се замисля. Мъжът, когото Кейт е познавала само като Даниъл, който счупва глезена си, опитвайки се да избяга, и е завързан, за да не го направи отново. Чийто друг глезен е бил счупен по-късно. Онзи, който е кървял.
И после тя го е убила, броейки секундите, докато той е престанал да се бори.
Защото е можела.
Йохансен сънува Тери Кънлиф, а Кейт - Даниъл.
Ден 17: петък
Карла
Малко след обяд в петък. Срещаме се в грозен пъб в края на общински жилищен комплекс в района Боу в източен Лондон. Масите лепнат от разлени питиета. Двама пъпчиви младежи играят билярд в странична стая. Облечена съм с обикновен черен костюм, купен от универсален магазин. Сложила съм си малко грим и съм прибрала косата си на тила. Имам вид на социален работник, адвокат или служител на благотворителна организация. Роби седи до мен и пие на малки глътки бирата си. Усмивката му е неутрална и обичайното му весело настроение е спаднало от само себе си. Той е уредил срещата, защото те го харесват и му имат доверие, но в момента Роби не се намесва.
Не искам да бъда тук.
Луис седи срещу мен. Пред него има чаша с лимонада. Той не докосва алкохол. Изражението му е хрисимо и скромно. Изглежда уморен и в лоша форма. На корема му се е образувал пояс от тлъстини и кръговете под очите му са тъмнолилави на черната му кожа. Луис е позабравил уменията си. Така става, нали? Само две задачи за четирите години, откакто се познаваме. И кой е виновен за това?
Мораг, която седи до него, представлява поразителен контраст - бяла кожа, която някога е била ефирно прозрачна, и къдрава червеникава коса, прибрана зад ушите. В тялото й няма нито грам излишна тлъстина. Изглежда крехка, но това е заблуда. Ако се е пречупвала лесно, това е било много отдавна.
Луис е специалист наемник и специалността му са вратите, ключалките, детекторите за движение и алармите. Мораг му е партньорка, но и менажер, агент, и играе същата роля в професионалния му живот, която играе Филдинг за Йохансен, само че Филдинг обича бизнеса си, контактите, преговорите и сделките, които тя ненавижда. Мораг пие водка с тоник мълчаливо и злобно и когато извръща поглед към мен, очите й говорят: „Кучка".
Днес и тя изглежда уморена. Неспокойна нощ? Повече от една? Цяла седмица или две? Моментът може би не е подходящ да се обръщам към тях, но от друга страна, те двамата никога не са имали добри времена. Мятат се от една криза в друга, непредсказуема поредица от набързо приготвени дрехи, таксита късно нощем и наблюдения на разсъмване в болнични стаи.
И те не искат да са тук.
- Как е Кайл? - питам.
Луис не вдига поглед от питието си, но се усмихва бавно, на себе си.
Погледът на Мораг пронизва въздуха между нас.
- Кайл е добре - изрича злобно тя.
- Майка ти ли е с него?
Погледът й говори: „Какво ти пука?".
Кайл е причината те да са тук и да правят това, но и причината да са изключително внимателни.
Двамата се появиха в орбитата ми преди четири години, когато Кайл беше на две. Особеният му коктейл от недъзи -церебрална парализа и епилепсия - означава, че той никога няма да говори, да върви и да се храни самостоятелно, нито да контролира перисталтиката на червата си. Те се редуваха да го гледат с малката помощ от държавата и живееха от дарения, както и от време на време по някоя друга работа за Луис - веднъж, може би два пъти в годината, пестейки от спечеленото колкото е възможно по-дълго, знаейки, че ако Луис бъде заловен, Мораг няма да се справи сама дори с помощта на майка си.