Сега Кайл е на шест. За четири години съм го виждала само от разстояние, когато никой не знае, че гледам - от трийсетина метра, приведена зад волана на някой очукан „Воксхол", докато Луис, Мораг или майка й го извеждат с инвалидната количка. Приближавала съм се само толкова.
- Получихте ли всичко? - питам, поглеждайки ту единия, ту другия. Под „всичко" имам предвид строителния план на сградата на Грейвс, модела и характеристиките на алармата и сензорите за движение, свързани с нея, броя и вида на ключалките на прозорците и вратите, етажното разпределение на къщите от двете страни на сградата на Грейвс, снимки на трите постройки отпред и отзад и плана на района с отбелязани местоположенията на камерите за наблюдение. Фин и аз стояхме цяла нощ събирайки данните. Информацията беше предадена в ненадписан плик на бледа девойка - племенницата на Мораг - на уличен ъгъл в Уайтчапъл тази сутрин, както беше уговорено. Мораг не позволява такива неща в дома си. Както винаги внимава.
Тя кима делово.
- Да.
- И?
- Трябва му една седмица.
Топките за билярд в страничната стая изтракват и единият младеж ругае.
- Невъзможно. Нямаме толкова време. Това е отразено в заплащането.
Мораг свива устни и леко поклаща глава.
Преструвам се, че не съм видяла това.
- Не мога да си позволя да чакам.
Лицето на Мораг остава безизразно.
- Нуждаем се от една седмица - повтаря тя. - Най-малко.
Поклащам глава.
- Утре през нощта. Ако мислех, че е разумно, щях да искам да стане довечера. Най-късно утре.
- Тогава съжалявам.
Какво да кажа сега? Че ще се обърна към друг?
Има алтернативи, но те включват или хора, на които нямам доверие, или Джо Елис и съдебна заповед. В момента обаче Елис не играе. Дори да играеше, съдебната заповед би направила нещата официални, а аз не искам полицията да се намесва. Истината е, че няма към кого друг да се обърна. Мога да разчитам само на Луис и неговата студена съпруга с бяло лице и червена коса, които седят срещу мен.
Убедена съм, че и тя го знае.
Навеждам се напред и се втренчвам в нея.
- Мораг, влизате и излизате. Само достъп. От сградата не излиза нищо. Искаме само копие от една папка.
- Една седмица. Или нищо. - Тя повдига рамене. - Ти решаваш.
- Виж, трябва да се постараете, въпреки че времето е малко. Оценяваме го. Всъщност плащаме двойно. Няма да получите друго такова предложение.
Нещо се раздвижва в каменното й изражение.
- Пет дни - заявява Мораг.
Би трябвало да сваля на три, но не мога. Няма време.
- Утре и заплащането остава. Последно предложение.
Мораг се обляга назад на стола си. Размишлява. Кокалестите й бели пръсти местят чашата пред нея - малко наляво и после надясно, сякаш Мораг е снайперист, който ме е взел на прицел.
И след това тя поклаща глава.
- Това не ми харесва. Той поема целия риск.
- Един човек ще пази на улицата, друг ще наблюдава входа и трети ще гледа картината от охранителните камери.
- И все пак той ще борави със стоката.
- Тогава ще кажем на друг да направи копието. Луис само ще отвори вратите.
- Той не работи с непознати.
- А с мен?
Усещам стъписването на Роби, който седи до мен.
- Утре през нощта, Мораг.
Тя внезапно става. Луис вдига глава, сякаш се е събудил от дрямка, и после също се изправя, мигайки сънено. Това ли беше всичко? Тръгват ли си? Но тя казва:
- Трябва да изпуша една цигара.
Двамата се насочват към вратата. Барманът, който е скрит от погледите ни и не ни чува, откакто започнахме да разговаряме, веднага се появява и им кима. После се залавя да бърше плота, без да е необходимо, и ни поглежда. Имам чувството, че съм поставена под охрана.
Роби се обляга назад и отпива от бирата си, без да пророни нито дума. Дори да се чуди защо Мораг ме мрази толкова много, той никога не е питал.
Две поръчки за четири години за безумно надуто заплащане, защото те не искат да приемат подаяния. За да не се налага Луис да работи за други хора, които не са внимателни като мен. За да се оправят с парите. И всеки път преговорите са трудни като сега, защото Мораг не храни илюзии за парите, а знае, че плащам повече от необходимото, и е горда. Много би й харесало да ми откаже.