Дали ще го стори? Нямам представа. Мога само да чакам.
Двамата се връщат след пет минути. Дъхът им мирише на тютюн, а по дрехите им са полепнали зрънца суграшица. Те отново заемат местата си.
- Ще ти се обадим - казва Мораг.
Това не е отговорът, който искам.
- Добре - отвръщам. - Направете го.
Тя кима и добавя:
- И ако се съгласим и нещо се обърка, ще те издадем.
Взимам чантата си и ставам.
- Знам, че ще го сторите.
Барманът се появява отново и ни гледа предпазливо, докато излизаме. Стигам до вратата и се обръщам. Те още седят до масата, без да разговарят - уморен чернокож мъж и крехка бяла жена, всеки втренчен в чашата си, сякаш гледа в бездна.
Качваме се в колата и Роби издува бузи и пухти. Сигурно мисли, че съм се побъркала. Но аз трябва на всяка цена да видя онази папка. Трябва да знам какво пише в нея.
Роби ме оставя близо до станция на метрото в предградията. Връщам се в Докландс по дългия обиколен път сама.
Часът е четири без пет и Крейги вече ме чака във фоайето на сградата за рутинната ни среща в петък.
Обичайното изреждане на клиенти, източници, възможности, заплахи. Главатар на дребна банда с история на насилие търси помощ, за да намери дъщеря си. Германски клиент иска строителните планове на голям лондонски хотел. Някой задава въпроси за местонахождението на Уилям Хамилтън, въпреки че слухът не казва кой, а Хамилтън, настанен в тайна квартира, все още не иска да ни разкаже какво е направил. И после пак Лукас Пауъл - каквото и да е взел от апартамента в Ийлинг в онзи кашон, не го е довело до вратата ми. „Все още" - добавя Крейги.
В края на работната ни среща той става, посяга към палтото си и небрежно пита:
- Ами онази работа с Йохансен?
Разказвам му за безплодните разпити на Елис на колегите на Катрин Галахър.
Не споменавам за моята вечер с Марк Девлин, нито за посещението при Грейвс и за предложението, което направих на Мораг и Луис. Не искам още една лекция за рисковете.
Шест часът идва и отминава. Става седем. Препрочитам досието на Катрин Галахър от отдел „Изчезнали лица", отново изслушвам записите на разпитите на Елис и чакам телефонът да позвъни, но напразно.
Мораг може да се обади чак след няколко дни.
„Тези забавяния са част от всяка задача. Защо този път да е различно?" Само че наистина е различно и вече започвам да нервнича.
Към осем вечерта вече не ме свърта на едно място, докато чакам да се случи нещо.
Обличам палтото си и излизам сред тълпите хора, които се прибират в домовете си. Суграшицата е намаляла, но вятърът пронизва като нож. Какво правя тук? Къде отивам? Отново да гледам реката? Да си купя мляко? Не знам.
До страничния вход на корпоративна централа, треперейки, пуши цигара мършаво момиче със син полиестерен елек на чистачка, с гръб към мен. Когато се приближавам до нея, тя угася цигарата и се обръща. От чантата й пада нещо.
Евтина гривна. Навеждам се и я взимам.
- Извинете...
Момичето ме поглежда през рамо без абсолютно никакъв знак, че ме познава.
- Изпуснахте това.
- О, благодаря - казва племенницата на Мораг и после бледите й устни се раздвижват едва и произнасят думата: - Утре.
Ден 17: петък - ден 18: събота
Йохансен
Изминалата нощ е горе-долу като останалите - болки в гърдите, счупена китка, някакъв нещастник, изпил белина. Немощен старец, завързан за носилка, който се опита да отмъкне нещо от най-близката количка с инструменти. Йохансен се навежда, отключва колелата на количката и я бута далеч от стареца, който гневно се втренчва в него. Дрил седи на стола, неподвижен и немигащ сякаш някой му е отвинтил бушона. Вини яде банан и говори какво ще прави, когато го освободят, а Кейт работи през цялото време. Изражението й е непроницаемо и съсредоточено, сякаш тя и пациентът, когото лекува, са единствените хора на света. Работи дори по време на интервалите, когато няма пациенти, изважда разни неща от шкафовете, брои ги, пише списъци и през свободните минути говори с администрацията, заключена в цикъл на постоянно движение. Йохансен е виждал това и в други хора, дори веднъж в себе си. Скъсваш се от работа, докато си твърде уморен да си спомняш и дребните проблеми на настоящето са заели всеки сантиметър свободно пространство в главата ти, без да оставят място за миналото.
В събота сутринта Кейт отива право в стаята си. Йохансен чака на леглото си да чуе стъпките й по стълбите, но напразно. Накрая става, облича се и излиза. Двамата преследвачи чакат до портата, пушат и потропват с крака в студа. Йохансен им кима и единият отвръща. Дават му двайсетина метра преднина, хвърлят цигарите и тръгват след него.