Лявата ръка на Брайс се забива във врата на Йохансен и го бута надолу, а дясната сграбчва якето и ризата и ги изхлузва през главата му, разкривайки превръзката на гърба му.
Пръстът му с ръкавицата бърка в раната. Болка пронизва Йохансен. Дъхът му секва.
- Виждаш ли, направиш ли първия разрез, останалото е лесно... - прошепва Брайс.
Пръстът му прониква по-надълбоко, под кожата. Болката е изгаряща. Йохансен стиска зъби и затваря очи. Пред клепачите му играят светли петна.
- Мога да те разпоря - мълви Брайс. - Още сега. - Смехът му е тих, сърдечен, интимен. - Трябва ни само време.
Брайс изведнъж го дръпва да се изправи. Раната на Йохансен се удря в облегалката на стола. Ръката на Брайс се увива около гърлото му и стиска. Йохансен не може да диша. Задушава се.
- Това е само началото - казва Брайс и вдига юмрук.
Ножът. Йохансен вижда първо острието, което срязва тиксото, и трепва, подготвяйки се за разрез, но това не става. До него е Кейт. Навела е глава и реже тиксото, с което е облепен. Освобождава лявата му ръка и после левия крак. Вдига глава. Лицето й е пребледняло.
- Не мърдай - казва тя и отива от другата му страна.
Болката в гърба му е остра и пронизваща. Главата му пулсира. Отново усеща вкус на кръв в устата си.
Сам влезе в капана. Мислеше, че без доказателство той няма да ти направи нищо? Трябваше да го предвидиш.
Кейт освобождава дясната му ръка и десния крак. Йохансен си поема дъх и се опитва да стане. Кръвта пулсира в главата му...
- Казах да не мърдаш. - Кейт е стиснала устни. - Какво ти направи Брайс?
- Гърбът ми - отговаря Йохансен.
Тя съблича якето и надига ризата му. Няколко секунди мълчи, а след това пита:
- Ами главата ти? - Не е докоснала раната.
- Главата ми е добре.
- Глупости. Ударил те е. Изгубил си съзнание. - Кейт преглежда очите и главата му. - Свали си ризата и легни.
Йохансен се изправя. Завива му се свят и се налага да се хване за стола.
Ляга по корем на болничното легло с глава, извърната настрани от Кейт. Връхчетата на пръстите й леко натискат краищата на раната.
- Трябваше да ти я зашием още първия път - казва тя. Не добавя: „Ще боли".
Няколко минути Кейт работи и мълчи. Йохансен затваря очи и чака болката да премине.
- Колко важно за теб е да си тук? - неочаквано пита тя.
Той не отговаря.
- Първо ти се случи извън лагера и беше бързо. Сега - в клиниката, и той не бързаше, нали? Какво ще последва? - продължава Кейт.
Мога да те разпоря.
- Брайс ще дойде пак. И следващия път ще бъде по-лошо.
Тя приключва и се отдръпва. Йохансен сяда на леглото.
Болката намалява до притъпено парене. Главата му още пулсира.
Кейт изхлузва ръкавиците и ги хвърля в контейнера за отпадъци. Не поглежда Йохансен.
- Довечера не те искам в клиниката.
- Добре съм - отвръща Йохансен.
- Не си добре. - Тя вдига глава. Очите й са мрачни. - Не ме карай да се справям с онова, което Брайс ще ти направи следващия път. Върни се в Америка, във „Викторвил". Махни се оттук, преди той да е дошъл отново.
Йохансен лежи на една страна на леглото си. Раната на гърба му пулсира. Когато затвори очи, усеща как пръстите на Брайс ровят в плътта му.
Постепенно се унася в дрямка и сънува - пак фермерската къща, но този път писъците не са на Тери Кънлиф, а неговите.
Събужда се плувнал в пот. Отива, препъвайки се, в банята, пуска студената вода, напълва чаша и я изгълтва твърде бързо. Стои задъхан до умивалника. Огледалото отразява лицето му - изцапано и призрачно.
Трябва да избягаш.
Йохансен не е бягал от задача след случилото се с Тери Кънлиф. Осем години. Военните заявиха, че е ненадежден, но грешаха. Той доказа, че грешат. И сега няма да докаже, че са прави.
Убедеността е почти физически осезаема и се е загнездила студена и безмилостна в гърдите му като каменно сърце.
Време е да изпълни задачата.
Ден 18: събота - ден 20: понеделник
Карла
Някой аматьор би изчакал до полунощ или до два-три часа сутринта, когато страничните улици дори в тази част на Чел си са тихи. Но защо една жена ще влиза в сграда с офиси в три сутринта?
В единайсет и петнайсет в събота през нощта аз минавам покрай паркираните коли и се отправям към кабинета на Иън Грейвс. На трийсетина метра от външната врата е спряло такси и докато минавам, съзирам приведения профил на Роби зад волана, но той не поглежда към мен, пък и аз съм заета да ровя в чантата си за ключ, само че това не е ключът за сградата и няма да отвори вратата. Важното обаче е как изглеждат нещата отстрани. На улицата има предимно жилищни сгради. Ако някой съсед погледне през прозореца си в неподходящ момент, аз трябва да съм сигурна, че нищо от онова, което види, няма да му се стори подозрително.