От коридора се чува шепот - ругатня. Долавям само това. И после се разнася настойчивият звън на алармената система.
В ъгъла на кабинета на Грейвс започва да мига сензорът за движение, докато се пренастройва.
Какво става?
На прага се появява тъмният силует на Луис. Насочвам фенерчето към него. Очите му са широко отворени и отчаяни.
- Угаси го - прошепва той. - Не мърдай.
Угасям фенерчето. Алармата спира да звъни. Червената светлина в ъгъла става постоянна.
Стоя в мрака в кабинета на Грейвс с фенерчето в ръка, а зад мен е отворен складът, съхраняващ папките на Грейвс. Нямам причина да бъда тук и не мога да помръдна нито сантиметър, защото ако го сторя, детекторът за движение ще включи алармата.
Очите ми се напрягат в тъмнината, за да видят Луис. Искам да го попитам какво се случи и защо е пренастроил алармената система, но не виждам лицето му.
И после да слуха ми достига друг звук - превъртане на ключ във външната врата.
Веднага щом вратата се отваря, алармата отново започва да звъни предупредително. Лампата в коридора светва. Разнасят се стъпки, а след това някой се кикоти и женски глас прошепва:
- Алармата, алармата.
Още стъпки. Някой сигурно е набрал кода, защото алармата спира да звъни. Червената лампа на сензора за движение в ъгъла на кабинета на Грейвс угасва.
Поемам си дълбоко дъх с отворена уста, за да не издам звук. Сърцето ми блъска в гърдите. Луис диша учестено. Слабата светлина, която прониква от коридора, озарява капките пот върху черната му кожа.
Претърсвам с поглед стаята за някакво скривалище, но не виждам нищо подходящо.
Жената се смее пронизително и малко невъздържано. Пила е.
- Чукай ме сега - казва тя.
Познавам гласа. Това е превзетата благовъзпитана секретарка, съпругата на министъра с лъскавата коса, консервативните дрехи и вид на тихо задоволство. Роби, който е навън, сигурно е видял, че идват, познал е жената от предварителното разузнаване, осъзнал е, че тя ще влезе тук, и е изпратил предупреждение на Луис. А Луис е знаел, че първото, което жената ще направи, е да изключи алармата, затова я е включил.
- Чукай ме - повтаря тя.
- Тук ли? - пита мъжки глас, който не познавам и който съвсем не звучи пиянски. Явно той контролира нещата.
- На бюрото - кикоти се тя.
Долавям слаби звуци, които не мога да разпозная, а после - стържене на стол върху дървен под и лекото изненадано ахване на жената и смеха на мъжа, сърдечен и насърчителен. Тя започва да стене.
Луис и аз стоим неподвижно. Стенанията се засилват.
Изведнъж Луис ми кима и безшумно излиза в коридора.
Да го последвам ли? Не. Трябва да намеря папката. Приготвям се да действам.
Запалвам фенерчето. Папката в ръката ми е надписана „Иймс". Връщам я на закачалката й колкото мога по-тихо, и насочвам лъча на фенерчето надясно. „Евънс“. „Дейвис". „Георгиу".
Звуците в рецепцията се доближават до кулминация.
„Галахър, К.". Ето я. Издърпвам папката и я разгръщам. Първият лист съдържа официалните данни за нея - името й, адресът и номерът на домашния й телефон. Прелиствам по-нататък - страници с бележки, написани на ръка. Имам онова, за което дойдох.
Жената от рецепцията извиква веднъж, два пъти, три пъти, а мъжът изпъшква, потрепервайки, и после звуците утихват.
Къде е Луис?
Ако нещо се обърка, ще те издадем.
Избягал ли е? Дали вече е навън и се връща в необитаемата къща, оставяйки ме сама?
Не мога да го виня. Той трябва да мисли за Кайл.
Следват няколко секунди тишина, а после от рецепцията се чува прокашляне и шумолене на дрехи.
Няма причина мъжът и жената да влязат в кабинета на Грейвс, но за всеки случай угасям фенерчето. В коридора се разнасят стъпки - нейните токчета и неговите кожени обувки с дебели подметки. Вече не говорят. Може би са заситени и доволни. Или няма какво повече да си кажат.
Ключалката изщраква. Входната врата изскърцва и се отваря. Слава богу...
- Чакай - казва жената. - Трябва да включа алармата.
Осем секунди по-късно червената лампа на сензора за движение в горния ъгъл на кабинета на Грейвс започва да мига и алармата зазвънява.
Няма време да избягам оттам. Сядам на стола на Грейвс, слагам папката на Катрин Галахър на бюрото и скръствам ръце върху нея.
И после в сградата настава мрак, външната врата се затваря и червената светлина отново става постоянна.
Загубила съм представа за времето. Нося ръчен часовник, но ръкавът ми го закрива и не мога да помръдна. Мобилният телефон е в джоба ми и вибрира веднъж. Роби ли се обажда или Шон? Не мога да отговоря. Само гледам втренчено сензора за движение и се опитвам да контролирам дишането си.