Минутите се нижат бавно. По улицата преминава друга полицейска кола с включена сирена.
Колко дълго мога да седя в тази поза? След колко време мускулите ми ще се уморят и ще се схванат? Ще стоя ли тук цяла нощ и утре също? Дали в понеделник сутринта секретарката ще дойде - с нови, чисти дрехи, безупречно направена прическа и неразмазан грим - и ще ме завари на този стол?
Роби няма да позволи това да се случи. Но той не може да ме измъкне оттук. За това е необходим Луис. Ако Луис е офейкал, Роби ще трябва да импровизира. Да повика подкрепления. Да се обади на Крейги.
Колко ще продължи това? Колко дълго ще издържа?
Колко ли минути са минали? Петнайсет? Двайсет? Някои хора притежават умението да преценяват времето. Аз не мога. Бих искала да знам колко време е минало.
Ръцете ми са скръстени върху папката в покровителствен жест, който ми напомня за Иън Грейвс.
Ако имаше светлина и папката пред мен беше отворена, поне щях да разбера какво се опитва да скрие Грейвс. Поне щях да имам какво да чета. Но аз съм парализирана на стола, скръстила ръце върху папката, а мускулите на врата ми са болезнено схванати, когато чувам слаб шум в коридора и лампата на детектора за движение угасва.
Луис.
За миг оставам вкаменена. После се навеждам напред, докато челото ми докосва ръцете, и затварям очи.
- Хей? - тихо и колебливо пита Луис от прага и аз вдигам глава.
Той държи фенерче, осветява лицето ми и после отмества встрани лъча.
Не казвам: „Копеле, помислих, че ме заряза". Не е необходимо. Луис го разбира по изражението ми.
Минава три часът в неделя сутринта, когато се връщам в апартамента си. Преди да изляза от кабинета на Грейвс, преснех папката с миниатюрен фотоапарат с висока резолюция и старателно сверих всяка копирана страница с оригинала, за да съм сигурна, че не съм пропуснала нищо. След това върнах оригинала на закачалката. Тръгнах първа и сама. Роби и Шон ще стоят на позиция, докато излезе и Луис, след като затвори и заключи вратите и прозорците и пренастрои алармата. Бяхме внимателни. Не разместихме нищо. Никой няма да разбере, че сме били там.
Не мога да заспя, докато не прочета досието.
Включвам фотоапарата в лаптопа си, прехвърлям файла, натискам „Принтирай" и си правя кафе.
Така и не го изпивам. За три минути страниците поглъщат цялото ми внимание.
Между Грейвс и мен има нещо общо. Той също е колекционер на информация.
Първо официалните данни. Име, адрес, телефонен номер. Професия - младши мениджър по продажбите в рекламна фирма. Мястото за служебен телефон за връзка е празно, както и секцията с детайлите за личния лекар. По-нататък следват самите записки. Всеки сеанс за периода от петнайсет месеца е включен и описан подробно. В изреждащите се пред очите ми букви има нещо безпощадно.
Всичко е тук точно както Грейвс го описа. Студеният взискателен баща, емоционално отсъстващата майка, детството на условна обич - в зависимост от постиженията, хубави оценки в училище, изпитите, взети с отличен... Представям си Катрин като сериозно дете на масата за хранене, все още с училищната униформа, с руса коса, сплетена на плитки, току-що дошла от стаята си, където е учила, или от урок по пиано, изгаряща от желание да се хареса.
Следващ сеанс, после друг и така нататък. Безсънните нощи. Чувството за безполезност. Страхът от катастрофална грешка и че ще бъде разобличена като недостатъчно добра... Боря се с жаргона до последния сеанс, след който е изчезнала, търсейки намек за изповед, поне следа от това, че се е доверила на Грейвс. Няма нищо. Връщам се отначало и започвам да чета отново, този път търсейки празнота или редактиране, защото Грейвс може да се е уплашил, че ще има съдебна заповед, и да е премахнал от записките си какво е направила Катрин, в случай че Елис дойде пак.
Няма улики. Няма празнота. Само отчаянието на една жена, сведено до поредица синдроми - хитри наименования за болка.
Въпреки внимателното описание на личността записките на Грейвс не ми казват нищо.
Намирам се в задънена улица. Легни си. Уморена си. Трябва да помислиш със свеж ум, отпочинала. Старата полуистина, че утрото е по-мъдро от вечерта.
Но съзнанието ми не ме оставя да заспя. Лежа в леглото, а мислите ми тиктакат в главата ми като метроном, настойчиво като капки от повреден кран. Продължавам да си припомням последните моменти от разговора ни с Грейвс:
- Задавате ми абсолютно същите въпроси като колегата си преди една година.
- Това изненадва ли ви?