- Реших, че след като сте си направили труда отново да ми се обадите...
- Ще задаваме различни въпроси? Не винаги.
И странните вибрации във въздуха между нас, дразнещи, дисхармонични... Помислих си, че Грейвс се е усъмнил в нас, но той не е разпитвал. Тогава какво отключи реакцията му? Отново разигравам мислено разговора. Нищо освен Грейвс, който покровителствено е сложил ръце върху папката. Не ми позволява достъп.
Но в папката трябва да има улика.
Остава ми да попитам само един човек. Стивън.
Мислиш ли, че идеята е добра?
Стивън не знае нищо за Карла. Но фактът, че крия Карла от него, вече е източник на търкания между нас. Защото въпреки че съм добра лъжкиня, от всички хора, които ме познават, Стивън винаги разбира кога лъжа.
Стивън живее сам в Странд он дъ Грийн, редица от красиви къщи от осемнайсети век, наредени покрай реката до Кю Бридж. Покрай пътеката по канала има три кръчми и едно кафене и в слънчевите почивни дни пейките им навън са отрупани с посетители, но днес е влажно и студено и дежурни са само закоравелите пушачи.
Стивън отваря вратата. Сияе. Той е едър мъж и почти изпълва рамката.
- Влизай, влизай. Нека да взема палтото ти. Току-що направих кафе. Ела.
Кухнята е в задната част на къщата и гледа към красиво окосена морава и ябълково дърво с голи клони. От тонколоните се разнася „Стабат матер" от Перголези, меланхолично и сърцераздирателно.
- Боже - възкликва Стивън. - Ще спра това и ще пусна нещо по-весело...
- Не - прекъсвам го. - Остави го.
- Добре - спокойно отвръща той, но се суети с кафето и пита дали искам мляко или сметана, дали да го пием в кухнята или в дневната и дали желая бисквити и ако е така, какви предпочитам. Изважда едни чаши и после веднага ги прибира и избира други. Знае, че става нещо. Кога за последен път съм му се обаждала ненадейно и съм искала да се срещнем веднага? Кога съм се появявала на прага му, без да съм мигнала цяла нощ?
Стивън най-после нарежда подноса. Вдига го и пак засиява.
- Хайде.
Отивам в дневната, сядам и го оставям да извърши ритуала да ми сервира, докато бъбрим за неща, които и двамата знаем, че не са свързани с целта на посещението ми.
Аз бях на пет, когато той се роди, голямата сестра, разумната, грижовната, вече съзнаваща пропастта между родителите ни, бездна, над която дори появата на бял свят на Стивън - копие на баща си - не можа да хвърли мост. Като мен Стивън е роден в зона на война и като мен беше въвлечен във вражески действия, притиснат да извършва услуги и на двете страни. Въпреки че за него нещата бяха по-лесни. Той имаше мен да му обяснявам правилата на битката веднага щом стана достатъчно голям да ги разбере - кога да кима, кога да излъже, кога да избяга. Детството ни беше едно постоянно хитруване. Нищо чудно, че станахме такива.
Тайни на други хора станаха нашият бизнес, но докато аз ги купувам и продавам, брат ми Стивън като Иън Грейвс е психиатър. Само че клиентелата му не се състои от нещастни богаташи, отчаяни адвокати и склонни към самоубийство банкери, а от психично болни престъпници, мъже и жени, прекалено увредени, за да бъдат в затвора, още по-малко на „по-голямата индивидуална свобода" в „Програмата". Стивън прекарва много време в охранявани институции, зад решетки, и тихо убеждава поверените на грижите му умопомрачени хора да разкрият изопачените си представи и извратени фантазии. И те гледат този грамаден умен мъж, който е искрено загрижен за тях и няма да ги съди, и поради някаква неизвестна причина го правят.
Понякога се питам дали той се е досетил каква е истината за мен.
Стивън знаеше за Томас Дру, разбира се - за връзката ни и факта, че аз отидох да работя за него. Знаеше, че работата е свързана с информационните технологии и сигурността. Знаеше, че Дру изчезна, оставяйки проблеми, с които трябваше да се оправям. Знаеше, че спечелих много пари, внимателно инвестирани, и че оттогава нямам постоянна работа... Но тогава Стивън беше студент по медицина, погълнат от собствения си живот, а аз си оставах голямата му сестра, запозната с правилата още преди да се роди той, която му казва само онова, което е необходимо да знае.
Когато Стивън порасна достатъчно, за да задава важните въпроси, аз вече знаех, че никога няма да им отговарям откровено.
Днес говорим за незначителни неща - концерти, на които сме ходили, общи познати през годините, последната му почивка. Стивън не казва дали е пътувал сам. Той е хомосексуалист, но личният му живот, както и източникът на моите пари, е нещо, което избягваме да обсъждаме. Не мога обаче да отлагам вечно и казвам: