- Искам да ми направиш една услуга.
Стивън се усмихва, сякаш това е най-лесното нещо на света, но зад усмивката умът му работи.
Бръквам в чантата си и изваждам записките за Катрин Галахър.
- Нуждая се от мнението ти.
- Моето мнение? - Казва го лековато, но не може да ме заблуди.
- Професионалното ти мнение. Тези записки... - Държа папката на коленете си, но още не му я предлагам. - Направени са от психиатър. Отнасят се за една млада жена. Бих искала да знам какво мислиш.
Думата психиатър го кара да се чувства неловко. Случаят е на друг специалист. Стивън поглежда папката и после мен.
- Моля те като услуга. Никой не знае, че се обръщам към теб, и ако ти не кажеш на никого, никой няма да узнае. Няма да те цитират...
Той маха с ръка, сякаш това е последното, за което мисли.
- Искам да знам... - продължавам. - Прочети записките и ми кажи какво мислиш. Още сега, днес, ако можеш. Или ще ги донеса пак някой друг път. Предпочитам да не ги оставям тук. Това е единственото копие и много трудно се сдобих с него. -Млъквам. Мога да добавя още нещо, но това няма да промени решението му.
Погледът му се стрелка между папката и мен.
- Важно е, нали? - най-после пита Стивън. - Звучеше... разсеяна... по телефона...
Повдигам рамене.
- Не спах добре.
- Заради това ли?
Подготвила съм лъжа, но този път не мога да я изрека.
Той се втренчва в мен и ме гледа дълго, а после протяга ръка, взима папката, разгръща я и ме поглежда. Най-горния лист го няма.
- Махнах първия лист с името й. Стори ми се, че така ще бъде по-добре...
- Да. Разбира се - отговаря той и отново се колебае, но не казва очевидното - че страниците са преснимани.
- Ще го направиш ли днес? Или имаш планове за обяд?
Стивън се усмихва печално.
- Смятах да обядвам с теб.
- Къде ще отидем?
- Може да сготвя нещо.
Ставам.
- Аз ще го приготвя.
Той повдига вежди. Знае, че не умея да готвя.
Стивън занася папката горе в кабинета си, малка отрупана с книги стая на първия етаж. Качвам се веднъж да го питам дали иска още кафе и после втори път, за да му занеса сандвич. Той иска само това за обяд. Първия път Стивън вдига глава от записките, сякаш излиза на повърхността от голяма дълбочина, и отговорите му са едносрични. Втория път бързо прелиства страниците напред и назад, сякаш сравнява нещо, и дори не ме поглежда. Храня се сама в кухнята и гледам градината. Когато дискът с музиката свършва, не слагам друг и тишината е като електронно бръмчене в ушите ми. Пътеката покрай реката е пред прозорците и от време на време преминават хора. Гласовете им внезапно се усилват, произнасяйки откъслечни думи от разговор, който не би трябвало да чуя. Но те виждат само къщата, не и хората вътре, и нямат представа, че някой слуша.
Най-после Стивън слиза до половината на стълбището.
- Шарлот?
Качвам се и занасям още кафе. Той отново е седнал на стола си. Записките са сложени в папката, която е на масата до него. Настанявам се срещу него и изведнъж изпитвам безпокойство.
Стивън седи, подпрял лакти на облегалките на стола. Ръцете му се скръстени пред него.
- Коя е тя?
- Млада жена, която... Майка й е приятелка на една моя приятелка.
Лъжкиня. Но Стивън подминава това.
- Познаваш ли я лично? - пита той.
Вече сме на по-безопасна територия.
- He.
- Но знаеш хора, която я познават.
- Разговарях с хора, които са я познавали. - Това е малка, безобидна лъжа. Елис говореше, а аз слушах. Горе-долу същото.
Стивън веднага се хваща за глаголното време.
- Познавали?
Той не пита дали това означава, че жената е мъртва. Може би не иска да знае.
- Кажи ми с кого си говорила.
- С колегите. С шефа й.
- С приятели?
- С един бивш любовник, но е било само краткотрайна забежка.
- Имала ли е приятели, с които би могла да говориш?
- Не открих никого, който е бил близък с нея. И полицията също.
Погледът му говори: „Значи и полицията се е намесила".
- И няма семейство, разбира се, ако не се брои майката, а за жалост не можем да... - измърморва Стивън и после пита: - А психиатърът, който е писал тези бележки?
- Да, говорих с него. И бях в дома й.
- Живеела ли е с някого?
- Не, сама.
Той се обляга назад на стола и се мръщи.
- Кажи ми как я описаха колегите й.
- Много добра в работата си. Компетентна. Амбициозна. Мотивирана.
- И как се е проявявала депресията й? Какво казаха колегите й?
- Нямаха представа, че е била депресирана. Криела е от тях.
- Абсолютно никаква представа?
- Никаква. Тя не се е доверявала на никого. Не е била такъв тип човек.