Колин Декстър
Мръсницата е мъртва
Глава първа
Мисълта е в абсолютна зависимост от стомаха, но въпреки това хората с отлични стомаси не са най-добрите мислители.
През целия ден във вторник периодично му се повръщаше. В сряда направо започна да повръща начесто. В четвъртък често му се повдигаше, но в действителност стигаше до повръщане само от време на време. Рано сутринта в петък — обезводнен, вял и безкрайно изтощен, той едва-едва намери сили да се добере до телефона и се опита да се извини на шефовете си от полицейското управление в Кидлингтън за почти сигурното си неявяване на работа в този късен ноемврийски ден.
Когато в събота сутринта се събуди, с радост установи, че се чувства значително по-добре и действително, седнал в кухнята на ергенския си апартамент в северната част на Оксфорд, облечен в пижама на раета, ярки и натрапливи почти колкото тези на шезлонгите в „Лидо“, той дори започна да разсъждава дали стомахът му е в състояние да се справи с една бисквита, когато телефонът иззвъня.
— Тук Морс — обади се той.
— Добро утро, сър! (приятен глас). — Ако може да изчакате за момент — началникът на полицейското управление би искал да говори с вас.
Морс зачака. Нямаше кой знае какъв избор, нали така? Никакъв избор нямаше всъщност, затова той се зае да разглежда заглавията във вестника, който пощальонът току-що пусна през отвора за пощата в тясното антренце — късно естествено, както всяка събота.
— Свързвам ви с господин началника — обади се същият приятен глас — един момент, моля!
Морс не каза нищо, но почти бе готов да отправи молба към Бога (голямо събитие за евангелистки атеист като него) Стрейндж да побърза към телефона и да съобщи, каквото има да съобщава… На челото му започнаха да избиват капки пот и с лявата си ръка той затърси в джоба на пижамата носна кърпа.
— А-a! Морс? Ало? Моите съболезнования, че си излязъл малко от строя, момче! Но не си единственият, да знаеш! Шуреят и той — чакай да си спомня кога беше?
— Преди една-две седмици като че ли. Не! Лъжа те — май преди три. Но то е все едно дали са две или три, нали така?
Потта пак бе избила на още по-големи капки по челото на Морс и той я избърса още веднъж, докато в отговор издаваше по задължение някакви одобрителни възклицания.
— Надявам се, че не съм те извадил от леглото?
— Не, не, сър.
— Добре! Добре! Аз просто реших да звънна да разменим една-две думи. Слушай… виж сега, Морс! (Очевидно Стрейндж бе стигнал до някакво решение).
— Днес няма нужда да идваш! Изобщо няма никаква нужда! Освен естествено, ако внезапно не се почувстваш много по-добре. Ние тук ще се справим някакси. То гробищата са пълни все с незаменими люде… Нали?
— Благодаря, сър. Много любезно от ваша страна, че се обадихте. Много съм трогнат… но аз по принцип тази събота и неделя не съм дежурен…
— Така ли? А! Ами много добре тогава! Това е… много добре, нали? Тъкмо ще полежиш малко.
— Сигурно, сър — отвърна Морс изтощено.
— Обаче казваш, си на крак, така ли?
— Да, сър!
— Виж какво, по-добре направо си легни, Морс! Така хубаво ще си починеш… в съботата и неделята, искам да кажа… нали? То на човек, като не е разположен, точно това му трябва — почивка в леглото, нищо друго. Той и онзи шарлатанин, докторът, това казал на шурея… чакай, кога беше…?
По-късно Морс помнеше, че бе приключил културно телефонния разговор — с изразена съответна загриженост за здравето на шурея на Стрейндж; помнеше също, че за трети път бе прокарал ръка по челото си — сега вече много мокро и ледено студено — и после бе поел един-два пъти дъх с все сила…, след което бе хукнал към банята…
Мисис Грийн, жената, която идваше да чисти вторник и събота сутрин, бе тази, която набра номера на „Бърза помощ“ и извика линейка. Тя бе намерила своя работодател седнал и облегнат на стената в антрето — в съзнание, видимо трезв и в относително приличен вид, като се изключат тъмнокафявите петна отпред по оная шарена пижама — петна, които на цвят и вид съвсем точно напомняха на утайката в машинка за кафе. А тя знаеше много добре какво означават те, защото онзи нетактичен, жесток доктор й бе дал да разбере (пет години бяха минали вече от този случай), че ако е бил повикан веднага, мистър Грийн може би все още щеше да е…
— Да, точно така, — чу се тя да казва, учудващо властно взела нещата в свои ръце, — точно от южната страна на колелото при Бенбъри Роуд. Да! Ще ви чакам.
В 10.15 часа същата тази сутрин Морс неохотно, но и без съпротива се съгласи да бъде настанен отзад в линейката, където, обут в домашни пантофи, облечен в чиста пижама и загърнат в бодливо сиво одеало, зае отбранителна позиция, седнал срещу една госпожа на средна възраст в бяла престилка, която очевидно бе приела отказа му да легне на носилката като персонална обида. Същата госпожа сега кисело и мълчаливо тикна едно бяло емайлирано легенче в скута му, когато той повърна отново — обилно и шумно, докато линейката се изкачваше по „Хедли уей“, после зави наляво към комплекса на болницата „Джон Радклиф“, за да спре накрая пред отделението „Спешни случаи, произшествия и злополуки“.