Пръв се появил свещеникът на затвора и прочел тържествено погребалната служба на официалната църква; след него извели двамата осъдени, следвали ги палачът и директорът, както и някои други висши служители на затвора. След като операцията по издигането на бесилката приключила, двамата мъже се запътили с твърда крачка към платформата и изкачили стъпалата до въжето без чужда помощ. Когато нагласили примките около врата им, палачът се ръкувал с всеки от тях и тогава, докато свещеникът напявал меланхоличните химни, фаталното въже било дръпнато и след минута-две и много конвулсии двамата престъпници вече не били между живите. Разтеглянето на шийните прешлени и скъсването на вратната вена се оказали ефективно, макар и не мълниеносно средство. Бесилките изглежда задоволили садистичния копнеж на тълпата, защото не се съобщава за никакви безредици, когато огромните маси народ се разотишли по домовете си през онзи слънчев ден. По-късно се разбрало (макар в момента това да не било видно), че последния жест на Олдфийлд бил да предаде на свещеника една картичка, адресирана до младата му жена, в която той до последно твърдял, че е невинен за престъплението, за което плащал сега с най-високата цена.
Публикуваните в града извънредни издания, описващи в най-малки подробности сензационния процес и екзекуцията, били пуснати за продан незабавно из улиците на Оксфорд и моментално се разграбвали?
Те описвали най-точно с препратки към Библията последната проповед, прочетена на лодкарите в 6 часа сутринта в неделята преди екзекуцията. Текстът, очевидно подбран със сардонично безчувствие, едва ли би могъл да донесе на осъдените затворници кой знае каква духовна или физическа утеха: „Но те не ме послушаха, и не наклониха ухо, а извиха врат: постъпиха по-зле и от бащите си“ (Иеремия, гл.7, ст.26).
Ужасът, обзел местното население от убийството на Джоана Франкс, не стихнал с наказването на виновниците. Мнозина, както от гражданството, така и от духовенството, считали, че нещо повече трябва да бъде направено, за да се подобри морала на лодкарите по каналите. Те естествено били наясно с факта, че на по-голямата част от екипажите се налага да работят и в неделя и следователно едва ли биха могли да присъстват на свещенослуженията.
Едно писмо от преподобния Робърт Чантри, викар на енорията Самъртаун, е типичен пример за настояванията, отправени към работодателите на тези мъже да направят нещо. В него се предлагало в неделя да им се оставя малко време, в което да са свободни от задължения, за да имат възможност тези, които желаят, да посетят черковната служба. Колкото и странно да звучи, екипажът на „Барбара Брей“ лесно би имал такава възможност, ако един от обичайните им престои е бил в Оксфорд, защото през 1838 година Хенри Уорд, богат търговец на въглища, построил „Параклиса на лодкарите“ — един плуващ параклис, закотвен недалеч от Хайт Бридж, в който се отслужвали литургии в неделя следобед и сряда вечер. За Джоана Франкс, както и за опечаления й съпруг и родителите й е било истинска човешка трагедия, че проповедта, прочетена на убийците в неделята, предшествала екзекуцията им, е била навярно първата, а също и последната в живота им.
Но оттогава е минало много време. Плуващият параклис отдавна го няма и никой днес не може със сигурността посочи окаяната земя в околностите на оксфордската тъмница, където нявга са били погребвани известни престъпници, убийци и други прокълнати от съдбата люде.
Глава деветнадесета
Ние четем чудесни неща, но никога не можем да ги почувстваме напълно, докато не минем по стъпките на автора.
Морс бе доволен, че полковникът бе пренебрегнал съвета на доктор Джонсън към всички автори, гласящ, че веднъж написали нещо особено хубаво, те би трябвало да го заличат. „Четвърта част“ бе най-добре написаният раздел и както се оказа, един от най-ценните моменти от доста задоволителното засега възстановяване на Морс. Той прелисти назад страниците, за да се наслади отново на няколко от чудесните фрази. Великолепни наистина бяха съчетанията като „задоволяване на садистичния копнеж“, а още по-доброто — „сардонично безчувствие“. Но те означаваха много повече от това. Те изглежда подсказваха, че пристрастията на полковника май леко се бяха изместили. Докато в началото предубедеността му към лодкарите бе силно изразена, изглежда, че колкото по-нататък отиваше разказът, толкова по-силно нарастваше състраданието му към злощастния екипаж. Точно това ставаше и при Морс.