Квартет от въпроси в такъв случай.
Първо: Дали наистина съдебните заседатели са били убедени, без сянка от съмнение, че лодкарите са убили Джоана Франкс? Отговор: не. Нито късче неопровержимо доказателство не е било приведено от обвинението въз основа на твърди свидетелски показания за убийство — а именно по точка убийство лодкарите са били провъзгласени за виновни.
Второ: Истина ли е, че на подсъдимите им е била предоставена исконната „презумпция за невинност“ — неписаната слава на британската правна система. Отговор: категорично не. Предварително създадени мнения — при това напълно отрицателни — се ширели още със започването на първия процес и отношението на съдебните служители, както и на широката общественост се изразявало през цялото време в неприкрито презрение и отвращение към недодялания, почти неграмотен, невярващ в Бога екипаж на „Барбара Брей“.
Трето: Истина ли е, че лодкарите или някои от тях вероятно са били виновни за нещо? Отговор: почти сигурно да; и (в разрез със съдебното решение) — най-вероятно виновни по двете оттеглени обвинения — за изнасилване и кражба. Най-малко не липсваха доказателства, които да наведат на мисълта, че мъжете са изпитвали силна похотлива страст към тяхната пътничка и несъмнено съществуваше реална възможност, че и тримата — и четиримата? — са търсили да натрапят задирянията си на злочестата (макар и сексуално предизвикателна) Джоана.
Четвърто: Съществувало ли е широко разпространено обществено мнение (дори и ако доказателствата са били незадоволителни, дори и ако съдебните заседатели са били прекалено предубедени), според което присъдата е била приемлива, „неоспорима“, както някои от наръчниците по право предпочитат да я наричат? Отговор: не, хиляди пъти не!
Морс чувстваше, че сега почти би могъл да определи главната причина за своето безпокойство. Това бяха всичките тия разговори, чути и надлежно зарегистрирани, между главните герои в случката: разговори между екипажа и Джоана, между екипажа и други лодкари, между екипажа и различни пазачи на шлюзове, собственици на кейове и полицаи — във всички тях сякаш имаше нещо нередно. Нередно, в случай че бяха виновни. Като че ли бяха дали сюжет с убийство на някой неопитен драматург и той бе започнал да пише страница след страница с неподходящи, заблуждаващи и от време на време противоречиви диалози. Защото на моменти изглеждаше сякаш Джоана Франкс е отмъщаващата фурия, а екипажът — просто жертва на нейната фатална власт.
Освен това поведението на Олдфийлд и Масън след убийството бе за Морс непрекъснато източник на огромна изненада и беше трудно да разбере защо защитата не се бе опитала да набие в главите както на съдията, така и на съдебните заседатели крайната неправдоподобност на това, което те уж направили или казали. Естествено известни са случаи, когато някой психопат извършва напълно неразумни и безотговорни действия. Но тези мъже не са били квартет от психопати. И преди всичко за Морс бе твърде странно, че дори след като (както се твърдеше) екипажът бе успял някакси и поради някакви причини да убие Джоана Франкс, членовете му още продължавали — около 24, дори 36 часа по-късно — да се наливат с алкохол, да проклинат и пращат душата й по дяволите. Морс бе познавал много убийци, но никога нито един не се бе държал така — и дума да не става за четирима. Не! Просто нещо не се връзваше, изобщо не се връзваше. Не че имаше значение — съвсем не — след всичките тези години.
Морс отметна корицата и зачете показалеца на дебелия том, зарегистрирал злодеянията на жителите на Шропшър от миналия век и погледът му се спря на „Канал Шропшър“. Бавно отвори на индекса за страниците и се зачете в параграфа, при това с нарастващ интерес. (Браво, мисис Луис!) Авторът все още бе ужасно оплетен в усукания си стил, все още не бе в състояние да нарече лопатата нищо друго освен инструмент за копаене с широко острие, но посланието бе достатъчно ясно:
„При такава разпространеност на престъпността по каналите едва ли може да се смята за източник на изненади фактът, че се срещат многобройни опити за заобикаляне на закона от страна на много лодкари по отношение на такива въпроси като регистрацията на имена, както на тези на корабите, чиито екипажи са те, така и техните лични такива. Особено що се отнася до последната от тези измами, ние откриваме,че много от работещите както на вода, така и на кейовете имали двойни имена и често са били значително по-добре известни с техните «прозвища», отколкото с кръщелното си именуване. Поради разнообразни социологически причини (някои от които все още подлежат на анализ) може без особени колебания да се предположи, че лодкарите в голямото си мнозинство вероятно били потенциално предразположени към постоянно извършване на престъпления и може да се твърди със сигурност, че тяхната професия (ако може да се нарече такава) предоставяла изключителни възможности за реализирането на такъв потенциал. Понякога продавали част от товарите, като заменяли например количество въглища с равностойно количество парчета скали или камъни. Често попадаме на зарегистрирани случаи (вж. спец. SCL, Комисия за каналите и водните източници, 1842, том IX; стр. 61 — 64, 72 — 75, 83 — 86 и др.) членове на екипажи да са консумирали от товарите със скъпи вина и уиски, като впоследствие напълвали изпразнените бутилки с вода. Данъчните служители също невинаги, изглежда, са били невинни в тези дела и от време на време можело да бъдат подкупени, за да си затварят очите…“