Последва кратка пауза и той почувства колебанието в гласа на детектива, когато заговори:
— Рой, може би има нещо, което прави случая донякъде политически ориентиран.
— Така ли?
— Жертвата е била на благотворителен бал снощи в „Метропол“. Информираха ме, че неколцина висши полицейски служители са присъствали на този бал.
— Имена?
— Началникът на полицията и жена му, като за начало.
Мамка му, помисли си Грейс, но премълча.
— Кой друг?
— Заместник-началникът. Един помощник-началник. Следваш ли мисълта ми?
Грейс определено я следваше.
— Може би трябва да изпратя някой от „Тежки престъпления“ да придружи служителката от „Сексуални престъпления“. Какво мислиш? Просто формално.
— Мисля, че няма да е лошо.
Грейс бързо обмисли възможностите. Най-вече беше загрижен за новия си началник. Ако помощник-началник Питър Риг беше наистина толкова педантичен, тогава той трябваше да действа много внимателно и да се подсигури възможно най-добре.
— Добре, благодаря ти, Дейвид. Ще изпратя някого веднага. Междувременно можеш ли да направиш списък на всички присъстващи на събитието?
— Вече го имам.
— И на всички гости, останали да нощуват в хотела, включително и на персонала — предполагам, че е имало допълнително служители на смяна снощи.
— И това е готово. — Алкорн звучеше малко кисело, сякаш Грейс се съмняваше в способностите му.
— Разбира се. Съжалявам.
Веднага след разговора той се обади на детектив Ема-Джейн Бутууд, един от малцината членове на неговия екип, които бяха на работа днес. Освен това тя бе един от детективите, на които бе възложил да се справят с планината бумащина, изисквана от кралската прокуратура за операция „Нептун“ — огромно и мъчително разследване на трафик на хора, което бе задействал в седмиците преди Коледа.
Отне ѝ секунди да се появи в кабинета му от бюрото си в голямата зала на детективите точно зад неговата врата. Той забеляза, че тя накуцва лекичко — още не се беше възстановила напълно от ужасните рани, които бе получила при едно преследване през лятото, когато се беше забила с микробуса право в една стена. Въпреки множеството фрактури и загубата на далака си, тя беше настояла да съкрати препоръчителния период за възстановяване, за да се върне възможно най-скоро на работа.
— Здравей, Ема — каза той. — Сядай.
Грейс тъкмо бе започнал да ѝ предава фактите по случая, които Дейвид му бе съобщил, и да обяснява деликатната политическа ситуация, когато вътрешният телефон отново звънна.
— Рой Грейс — каза той в слушалката, като вдигна пръст към Ема, за да изчака.
— Детектив Грейс — чу се ведър, приятелски глас с изискан, придобит в частно училище говор. — Как сте? Обажда се Питър Риг.
Мамка му, помисли си Грейс отново.
— Сър — отвърна той. — Много се радвам… ъ… да ви чуя. Мислех си, че няма да започнете преди понеделник, сър.
— Има ли проблем с това?
О, господи, помисли си Рой Грейс и сърцето му се сви. Новата година бе настъпила едва преди дванайсет часа, а вече се бяха сдобили с първото сериозно престъпление. Освен това новият началник все още не беше встъпил официално в длъжност, а той бе успял да го вбеси.
Усети погледа на Ема върху себе си, беше наострила уши.
— Не, сър, в никакъв случай. Всъщност точно навреме. Вече имаме първото тежко престъпление за годината. Още е много рано да се каже, но вероятно ще привлече доста медийно внимание.
Грейс даде знак на Ема, че иска да говори насаме, и тя напусна кабинета и затвори вратата.
През следващите няколко минути той разказа на Риг всичко за случая. За щастие новият началник продължи с приятелския тон.
Когато Грейс свърши, Риг каза:
— Доколкото разбирам, мислиш да идеш там лично?
Рой се поколеба. В Кроули имаха специализиран и много способен екип, така че всъщност нямаше нужда от неговото присъствие на сцената, а и той щеше да е по-полезен тук, в управлението, за да се справи с докладите и да координира хода на разследването по телефона. Но реши, че началникът не иска да чуе това.
— Да, сър. Тръгвам след малко — отвърна той.
— Добре. Дръж ме в течение.
Грейс го увери, че ще направи точно така.
Когато затвори телефона, потънал в мисли, вратата се отвори и иззад нея се появи мрачното лице и обръснатото теме на детектив-сержант Глен Брансън. Очите му, на фона на черната кожа, изглеждаха мътни и изморени. Те напомниха на Грейс за очите на риба, умряла преди доста време, от онези, които Клео все му заръчваше да не купува.
— Здрасти, старче — каза Брансън. — Да не би тази година да се очертава по-малко шибана от предишната?