Глен Брансън заговори отново:
— С детектив Никол го разпитахме снощи в приюта „Свети Патрик“ — първо проверихме дали е бил целия ден на работа в гранд хотела, само за да се уверим, че наистина иска да влезе в правия път. Попитахме го защо е взел обувките на Марси Калстад.
— И?
— Каза, че го е направил, за да ѝ попречи да го преследва.
Чу се смях.
— Вярвате ли му? — попита Грейс.
— Не съвсем. Той винаги казва каквото искаш да чуеш. Но не останах с впечатлението, че ги е взел за някакви извратени цели.
Той се обърна към Ник Никол, който поклати глава и каза:
— Съгласен съм.
— Каза ли какво е направил с тях?
Никол кимна.
— Каза, че ги продал в някакъв магазин на Чърч Стрийт.
— Той съществува ли още? — попита Грейс. — Можем ли да разпитаме продавачите?
— Мислите ли, че ще си спомнят чифт обувки отпреди дванайсет години, сър?
Грейс кимна.
— Прав си. Добре, Норман, какво ще ни кажеш за онзи таксиметров шофьор — Джони Къридж?
— От това, което научих, изглежда доста интересна птица. Възнамерявам да ида да си поговоря с него тази сутрин.
— Добре. Ако научиш достатъчно за арест, закопчай го. Шефът ми диша във врата. Но само ако си сигурен, че имаш достатъчно основания, разбра ли?
— Да, шефе.
— А защо не вземеш разрешително за обиск? Ще го хванем неподготвен и няма да може да се отърве от уликите.
— Не знам дали имаме достатъчно за заповед, шефе — каза Потинг.
— От това, което чух, имаме. Ще притискаме здраво всички заподозрени, така че вземи заповед, Норман. — Грейс погледна бележките си. — Добре, докъде сме с регистрираните сексуални престъпници? Някой може ли да бъде сметнат за заподозрян?
— Не, сър — отговори Елън Зорати. — Работим по списъка. Има един случай в Шрюсбъри преди четири години — много подобен начин на действие и не е арестуван заподозрян. Има и друг, в Бирмингам, преди шест години. Очаквам да науча подробности.
Грейс кимна.
— Важният въпрос, Елън, е дали имаме поглед над всички подобни случаи на наша територия? Сигурни ли сме, че не сме пропуснали някой? Знаем, че се съобщава само за шест процента от изнасилванията. Как бихме могли да съберем важна информация без другите деветдесет и четири процента? Говорихме с полицията в Кент и Съри, Хампшир и Лондон. Не постигнахме нищо. — Той погледна към младата анализаторка. — Елън, ти се свърза с ОАСП — научи ли нещо?
ОАСП беше Отделът за анализ на сексуални престъпления, който покриваше всеки окръг в кралството, с изключение на лондонската полиция.
— Засега нищо, сър — каза тя, — но чакам отговор от някои управления.
— Съобщи ми, щом научиш нещо.
Праудфут се изкашля и заговори:
— Както казах, бих бил много изненадан, ако нашият човек не е извършвал престъпления през последните дванайсет години. Много изненадан. Може да смятате за сигурно, че е действал.
— Какви престъпления — изнасилвания? — попита Ема-Джейн Бутууд.
— Импулсите не отминават — каза Праудфут. — Винаги трябва да им намираме отдушник. — Телефонът му иззвъня. Той хвърли поглед на екрана и отхвърли разговора. — Предполагам, че сте във връзка с „Крими новини“? Те могат да ви бъдат полезни.
— Имаме отлични отношения с тях, Джулиус — отвърна Грейс. — За нещастие ще са в ефир чак след две седмици. Искам да сме хванали извършителя дотогава.
Можеше да добави, че и шефът му, Питър Риг, и неговият шеф, Том Мартинсън, както и шефът на „Брайтън и Хоув Корпорейшън“, се надяват на това.
Внезапно телефонът му зазвъня.
Това беше бившият му шеф, от 1997 година, Джим Дойл, който вече беше част от наскоро основания екип по студени досиета.
— Рой — каза той. — Нали се сещаш за липсващите страници от досието на Рейчъл Райън — относно белия микробус, който бил забелязан близо до местопроизшествието в коледната утрин на деветдесет и седма?
— Да?
— Открихме кой последен е взимал досието. Мисля, че много ще ти хареса.
70
Сряда, 14 януари
— Цял съм в слух — каза Рой Грейс.
Но това, което чу от Джим Дойл, го накара да се вкамени. Напълно. След като най-сетне го смели, отвърна:
— Ти сериозно ли говориш, Джим?
— Абсолютно сериозно.
За деветнайсетте си години в полицията Рой Грейс се бе уверил, че колегите му са добри, почтени хора и с повечето му беше приятно да работи. Със сигурност имаше и по някой задник: някой като Норман Потинг, който поне беше добър детектив. Е, имаше и някои пълни смотаняци. Двама души обаче Грейс искрено не харесваше.