— Мога, Касиън. Мога да ти кажа съвсем точно. Така че ти ми кажи къде беше на Нова година — къде празнува?
Настъпи дълга тишина. После Пюи се обади неохотно:
— Всъщност бях в Брайтън.
— И кой може да го потвърди?
Настъпи още една дълга пауза, преди Пюи да каже:
— Съжалявам, Рой, но не съм в състояние да продължа този разговор. Не ми харесва тонът ти, въпросите също не ми харесват.
— Аз пък не харесвам отговорите — отвърна Грейс.
73
Сряда, 14 януари
Мад беше изморен. В три сутринта градът беше притихнал. Беше вторият вторник на януари и хората си стояха по домовете. Но обикаляше, защото собственикът на таксито се ядосваше, ако се прибере твърде рано. Обаче бе имал само двама пътници и бе спечелил едва за горивото. Тъкмо се канеше да се прибира, когато дойде поръчка да вземе двама души от летището „Лутън“. Прибра се малко преди седем. Беше изтощен, нахрани котката и се срути на койката.
Събудиха го стъпки. Ритмично туп-туп-туп по палубата над главата му. Той седна в леглото и погледна часовника. Два следобед.
Чай! Това беше първата му мисъл. Втората беше: „Кой е тук, по дяволите!“
Никога никой не го посещаваше. Никога. Ако не се броят пощаджията и човекът за доставки. Но днес не очакваше никакви доставки.
Тропаше се така, сякаш горе имаше цяла група хора. Дали не бяха някакви деца? Няколко пъти деца се бяха качвали на лодката, подиграваха му се и му крещяха, но той ги пропъди.
— Махайте се! — изкрещя към тавана. — Разкарайте се! Майната ви! Шибайте се! Чупете се оттук, хлапета! — Обичаше да използва думите, които бе чул в таксито.
После чу почукване. Рязко и настоятелно чук-чук-чук.
Вбесен, той свали крака от койката и тръгна през салона по дървения, отчасти покрит с черги под. Беше само по боксерки и тениска.
Чук-чук-чук.
— Вървете по дяволите! — изкрещя той. — Кои сте вие? Не ме ли чувате? Какво искате? Глухи ли сте? Махайте се! Спя!
Чук-чук-чук.
Той се изкачи по дървената стълба към кабината горе. Тя имаше стъклени врати и голям кафяв диван. Цялата беше остъклена и отвсякъде се разкриваше гледка към сивия следобед над мочурищата. Сега беше отлив.
Отвън стоеше оплешивяващ мъж към петдесетте с протрито сако от туид, сиви памучни панталони и изподраскани кафяви обувки. Държеше малък черен кожен портфейл и говореше нещо, което Мад не можа да разбере. Зад мъжа имаше цяла група хора с жълти сигнални жилетки, на които пишеше „Полиция“, и с шапки със синьо-бели карирани ленти. Един от тях държеше голям жълт цилиндър, който приличаше на пожарогасител.
— Махайте се! — извика Мад. — Спя!
После се обърна и тръгна да слиза. Но тогава отново чу чук-чук-чук. Вече започваха да го дразнят. Те не биваше да са на тази лодка. Това беше частна собственост!
Звук от строшено стъкло го накара да замръзне насред крачка, точно когато бе стъпил вече на пода в салона. Гневът избухна в него. Идиот! Този идиот беше чукал твърде силно! Добре, щеше да го научи.
Но когато се обърна, чу какофония от стъпки.
Един глас извика:
— ПОЛИЦИЯ! НЕ МЪРДАЙ! ПОЛИЦИЯ!
Плешивият слизаше по стълбите, следван от неколцина полицаи с жълти жилетки. Все още държеше портфейла. В него имаше някаква значка и нещо написано.
— Джон Къридж? — попита мъжът.
— Аз съм Мад. Името ми е Мад. И съм таксиметров шофьор.
— Аз съм детектив-сержант Потинг от полицията на Съсекс. — Сега мъжът държеше някакъв лист хартия. — Имам заповед за обиск на тази лодка.
— Трябва да говорите със собствениците. Аз само се грижа за нея вместо тях. Трябва да храня котката. Днес закъснях, защото спах.
— Искам да си поговорим малко, Мад. Вероятно можем да поседнем някъде?
— Всъщност трябва да си лягам пак, трябва да спя. Много е важно, защото съм нощна смяна. — Мад се озърташе към полицаите, които стояха около него. — Съжалявам — каза той. — Трябва да говоря със собствениците, преди да ви позволя да се качите на тази лодка. Ще трябва да изчакате отвън. Може да е трудно да се свържа с тях, защото са в Гоа.
— Мад — каза Норман Потинг, — можем да го направим по лесния или по трудния начин. Можеш да ни сътрудничиш или да те арестуваме. Просто е.
Мад вирна глава.
— Просто ли е?
Потинг го изгледа със съмнение, чудеше се дали не му хлопа някоя дъска.
— Ти избираш. В леглото си ли искаш ли да спиш тази нощ, или в килия в участъка?
— Тази нощ трябва да работя — каза Мад. — Собственикът на таксито много ще се ядоса, ако не работя.