— Добре, съкровище, тогава ни помогни.
Мад го погледна.
— Не мисля, че съм съкровище, нямам нищо ценно.
Потинг се смръщи и не отвърна на думите му.
— Нали си малко рибар, а?
— Аз съм таксиметров шофьор.
Потинг вирна пръст към палубата.
— Но видях отвън въдици.
Мад кимна.
— Какво хващаш? Предимно раци, нали?
— Писия — отвърна Мад. — Камбала. Понякога и морски език.
— Добър улов, а? Аз също съм рибар. Никога не хващам толкова много.
— Счупихте ми вратите. По-добре да ги поправите. Те ще са ви много ядосани. Нямам право да чупя нищо.
— Да ти кажа истината, Мади, не ми пука изобщо за твоите врати. Всъщност не ми пука и за теб, не ми харесват и гащите ти, но да не ставаме твърде подробни. Или ще ни сътрудничиш, или ще те арестувам, после ще разковем това корито дъска по дъска.
— Ако го направите, ще потъне — каза Мад. — Ще трябва да оставите някои дъски. Освен ако не сте добър плувец.
— Ти си бил голям шегаджия, а? — отвърна Потинг.
— Не, аз съм таксиметров шофьор. Карам нощна смяна.
Потинг сдържа гнева си с известни мъки.
— Ще претърся търся лодка, Мади. Има ли нещо, което сам би искал да ми покажеш?
— Имам колекция от вериги за тоалетни, но тя си е лична. Не можете да ги видите — освен онези, които са в койката ми. Тях мога да ви покажа. — Мад внезапно вирна глава.
— На пристана Уортинг има доста хубави тоалетни казанчета. Мога да ви заведа и да ви ги покажа, ако искате?
— Ще те удавя в твоята шибана тоалетна, ако не млъкнеш — каза Потинг.
Мад се втренчи в него, после се ухили.
— Няма да се побера — каза той. — Дупката е твърде малка.
— Когато свърша с теб, ще се побереш, не бери грижа.
— Не, обзалагам се.
— Не, аз се обзалагам, слънчице. Обзалагам се, че ще открием нещо тук. Така че защо не ни спестиш доста време и не ни покажеш къде са дамските обувки?
Видя потрепването на лицето на странния мъж и разбра, че е уцелил в десетката.
— Нямам никакви обувки. Нямам дамски обувки.
— Сигурен ли си?
Мад извъртя очи към него за момент, после погледна надолу.
— Нямам никакви дамски обувки.
— Радвам се да го чуя, Мади. Ще накарам хората си да се уверят в това, а после си тръгваме.
— Да — каза Мад. — Но да не ми пипат тоалетните вериги.
— Ще ги уведомя.
Мад кимна, целият се беше облял в пот.
— Събирам ги от много време.
— Тоалетните вериги? — попита Норман Потинг.
Мад кимна.
Детектив-сержантът се втренчи в него за момент.
— Мади, аз казах ли ти как ще те пусна в твоя кенеф?
1998
74
Петък, 16 януари
Рой Грейс мразеше да идва тук. Тръпки го побиваха всеки път, щом минеше с колата през портала от ковано желязо. Златните букви го караха да приличат на вход към голямо имение, докато не се вгледаш по-внимателно: „Морга на Брайтън и Хоув“.
Дори касетата на Род Стюард, която беше пуснал на стереото в колата, за да се разведри, не успя да постигне желания ефект. Редица коли заемаха цялото пространство пред входа, така че той трябваше да паркира до изхода, където беше товарната рампа. И сякаш за да стане още по-зле, дъждът се засили — проливен, като из ведро. Рой изгаси двигателя и „Маги Мей“ замлъкна. Чистачките спряха танца си по предното стъкло. Той докосна дръжката на вратата, но се поколеба.
Наистина нямаше желание да го прави. Стомахът му се беше свил.
Тъй като микробусът беше още много горещ след пожара в полето и беше трудно да вкарат там пожарни коли, стана обяд, докато успеят да охладят достатъчно микробуса, за да могат да го огледат и да го идентифицират като откраднат. От вонята на изгоряла гума и трева, боя, гориво, пластмаса и човешка плът на няколко пъти му се догади. Има миризми, с които не се свиква. И с някои гледки също. Нещастната жена в микробуса не беше радост за окото.
Такова беше и изражението на Санди, когато той се прибра в четири сутринта в сряда, за да подремне няколко часа, преди да се върне на полето.
Тя не каза нищо — беше в едно от мълчаливите си настроения. Винаги изпадаше в такова, когато наистина беше бясна — просто млъкваше, изключваше го, понякога с дни. Дори огромният букет, който ѝ купи, не успя да я умилостиви.
Не можа да заспи, но не заради Санди. Щеше да ѝ мине все някога. Лежа буден в леглото, защото го тормозеше една-едничка мисъл. Дали тялото в микробуса беше на Рейчъл Райън.
Изгорелите човешки тела бяха най-ужасната от всички гледки, поне ако питаха него. Още като новобранец беше помагал при изнасянето на изгорелите тела на две деца — на пет и седем години — от една опожарена къща в Портслейд след умишлен палеж. Беше много по-ужасно, защото бяха деца. Той сънува кошмари с месеци.