— Вярвате ли му? — Грейс го погледна, после се обърна към Ема-Джейн.
И двамата кимнаха.
— Няма логика да я е изнасилил той.
— А откъде да сме сигурни, че тя не се представя за изнасилена, защото съпругът ѝ се е върнал и се чувства виновна? — попита Майкъл Форман.
— Съпругът ѝ се върна чак на следващия ден — отвърна Брансън.
— Знае ли за връзката ѝ? — попита Грейс.
— Опитах се да бъда дискретен — отвърна Глен. — Мисля, че е най-добре да го запазим в тайна за момента.
— Говорих няколко пъти с мистър Пиърс по телефона, пита ме докъде сме стигнали — каза Грейс. Обърна се към Клер Уестмор. — Съгласна ли си, че трябва да го запазим в тайна?
— Не виждам смисъл да влошаваме още повече нещата за мисис Пиърс, поне на този етап, сър — отвърна тя.
След срещата Грейс повика Форман в кабинета си, там говори с него за подозренията си относно детектив-суперинтендант Пюи.
Форман не беше на работа, когато Касиън Пюи работеше към съсекската полиция, така че не можеше да бъде обвинен в предубеденост. Той беше идеалният избор.
— Майкъл, искам да провериш алибито на Касиън Пюи за всички случаи — от деветдесет и седма досега. Имам някои притеснения по отношения на него, твърде много съвпадения. Но за да го арестуваме, трябва да имаме твърди доказателства. Виж какво можеш да откриеш. И помни — имаш си работа с много коварен и манипулативен човек.
— Сигурен съм, че ще се оправя с него, шефе.
Грейс се усмихна.
— Нали затова те избрах.
1998
78
Вторник, 20 януари
Лабораторните изследвания потвърдиха, че възрастта на жената, която беше почти изпепелена в микробуса, е между осемдесет и осемдесет и пет години.
Не беше изчезналата Рейчъл Райън. Което обаче създаваше още един проблем на Рой Грейс. Коя беше старицата, кой я беше сложил в микробуса и защо.
Три големи неизвестни.
Дотук от никое погребално бюро не бяха съобщили за липсващо тяло, но Грейс не можеше да прогони тази жена от ума си. През последните дни някои подробности бяха дошли по местата си. Тя беше висока метър и шейсет. Бяла. Изследването, което доктор Теобалд бе направил на дробовете ѝ, показваше, че е била мъртва от доста време, преди микробусът да се запали — поне от няколко дни. Беше умряла от рак.
Но както изглеждаше, в Съсекс беше пълно със стари дами, болни от рак. Някои градове, като Уортинг, Истборн и Бексхил, където населението беше застаряващо, шеговито бяха наричани „Чакалните на Бог“. А беше трудна работа да се свържат с всяко погребално бюро и всяка морга. Заради откритото от патолога случаят изглеждаше по-скоро странен, отколкото криминален, затова и назначените към него ресурси бяха ограничени. Всъщност те се изчерпваха със самия Рой Грейс.
И тя е от майка раждана, каза си той. И тя е имала баща, деца, любовник, съпруг. Била е нечия майка. Вероятно и нечия баба. Вероятно е била грижовна, любяща и добра.
Е, как така последното ѝ пътуване на тази земя се беше случило зад волана на откраднат микробус?
Дали не беше някаква извратена шега на младежи?
Но ако беше така, откъде я бяха взели? Щеше да е съобщено в полицията, ако някое погребално бюро е разбито и е отнесен труп. Но нямаше нищо такова. Беше проверил сводките. Беше ги проверил три седмици назад.
Просто нямаше никаква логика.
Разшири търсенето си, като включи погребални бюра и морги извън Съсекс и във всички съседни графства, но безуспешно. Жената сигурно имаше семейство. Вероятно всички бяха вече мъртви, но той се надяваше да не са. От самата мисъл му ставаше мъчно. Беше тъжно, че дори не са забелязали липсата на трупа ѝ.
Случилото се с нея бе така унизително, че влошаваше още повече нещата.
Ако не беше просто една беззащитна жертва на някой извратеняк, то тогава тук имаше още неясноти.
Той отново превъртя сценария в ума си. По каква причина някой ще краде микробус, после ще слага вътре мъртва старица?
Колко глупав трябва да е да не се сети, че ще се разбере, че не жената е карала и каква е възрастта ѝ?
Да, най-вероятно беше просто гавра. Но откъде бяха взели тялото? Всеки ден разширяваше търсенето си сред погребалните агенти и моргите. Все някъде в страната трябваше да липсва труп. Нали така? Това беше загадка, която продължи да го занимава и следващите дванайсет години.
В настоящето
79
Четвъртък, 15 януари
Норман Потинг седеше на зеления стол в стаята за разпити в ареста към главното управление. Имаше прозорец високо на стената, камера и микрофон. Тежката зелена врата с малък прозорец в горната част беше затворена и заключена.