— Няма такова нещо! — отвърна Грейс. — Никоя година не е започвала толкова гнусно. Можем само да се опитаме да свикнем с този факт.
— Аха, явно преливаш от добро настроение тая сутрин — каза Брансън и стовари огромното си туловище на стола, освободен преди малко от Ема.
Дори кафявият му костюм, крещящата вратовръзка и кремавата риза изглеждаха изморени и смачкани, сякаш бяха висели твърде дълго на закачалката. А това притесни Грейс. Защото приятелят му обикновено се обличаше много спретнато. Но откакто преди няколко месеца бракът му се разпадна, той явно се бе плъзнал по низходяща спирала.
— Ама миналата година ми беше най-добрата, нали? Някъде по средата ме простреляха, към третото тримесечие жената ме изхвърли.
— Погледни го от добрата страна. Не си умрял и можеш да потрошиш колекцията ми от плочи.
— Много благодаря.
— Искаш ли да се повозим? — попита го Грейс.
Брансън сви рамене.
— Да, разбира се. Къде?
Радиотелефонът на Грейс иззвъня. Беше Дейвид Алкорн, за да му даде нови факти по случая.
— Има нещо, което може да се окаже важно, Рой. Очевидно някои от дрехите на жертвата липсват. Вероятно извършителят ги е взел. В частност обувките ѝ. — Той се поколеба за миг, после добави: — Това май ми напомня за един тип отпреди няколко години, а на теб?
— Да, но той взимаше само едната обувка и бельото — отвърна Грейс, гласът му внезапно бе станал по-тих. — Какво друго липсва?
— Не успяхме да измъкнем много от нея. Доколкото разбрах, тя е в пълен шок.
Нищо чудно, помисли си Грейс мрачно. Очите му се отклониха към една от сините кутии на пода — в нея бяха неразрешените случаи на Мъжа с обувките. Замисли се за миг.
Това беше преди дванайсет години. Надяваше се, че е просто съвпадение.
Но още щом си го помисли, студен порив плъзна по вените му.
1997
9
Четвъртък, 25 декември
Движеха се. Пътуваха нанякъде. Рейчъл Райън чуваше постоянното глухо бумтене на ауспуха и вдишваше с пълни гърди дима. Чуваше звука от гумите по мокрото шосе. Чувстваше как при всяка неравност тялото ѝ подскача върху зеблото, на което лежеше с ръце зад гърба, неспособна да се движи и да говори. Виждаше само задната част на бейзболната му шапка в кабината отпред и щръкналите му уши.
Беше скована от студ и ужас. Устата и гърлото ѝ бяха пресъхнали, главата я болеше страшно там, където я беше ударил. Цялото тяло я болеше. Повдигаше ѝ се от отвращение — от мръсотията, от гнусотата. Отчаяно искаше да се изкъпе с гореща вода, със сапун и шампоан. Искаше да се измие и отвътре, и отвън.
Почувства, че микробусът завива. Видя дневна светлина. Сива дневна светлина. Коледната утрин. Сега можеше да е в апартамента си и да отваря чорапа, който майка ѝ беше изпратила по пощата. Всяка година, още откакто беше дете, досега — когато бе на двайсет и две, — тя получаваше коледен чорап.
Заплака. Чу свистенето на чистачките по предното стъкло. Внезапно песента на Елтън Джон „Свещ на вятъра“ зазвуча силно и пресекливо по радиото. Тя видя как мъжът поклаща глава в такт с музиката.
Елтън Джон бе изпял тази песен на погребението на принцеса Даяна. Рейчъл си спомняше съвсем ясно този ден. Тя беше една от стотиците хиляди опечалени пред Уестминстърското абатство, слушаше тази песен и гледаше погребението по един от огромните екрани. Беше прекарала нощта на паважа, а предния ден бе похарчила по-голямата част от седмичната си надница като рецепционист в отдел „Връзки с клиентите“ на „Америкън Експрес“ в Брайтън за букет, който беше положила до хилядите други пред Кенсингтън Палас.
Принцесата беше нейният идол. И в деня, когато Даяна умря, като че ли умря и нещо в нея.
Сега беше започнал нов кошмар.
Микробусът спря рязко и тя се плъзна няколко сантиметра напред. Опита да раздвижи ръцете и краката си, които бяха болезнено схванати. Но не можа да ги помръдне.
Беше утрото на Коледа и родителите ѝ щяха да я очакват за чаша шампанско и след това за коледен обяд — последван от речта на кралицата. Традиция, която се спазваше всяка година, като коледния чорап.
Опита се да проговори, да помоли мъжа, но устата ѝ беше здраво залепена. Трябваше да се изпишка, а вече веднъж, по някое време, се беше изпуснала. Чу мобилния си — рингтона на нокия. Мъжът обърна глава за миг, после отново погледна напред. Микробусът потегли. Помътеният ѝ поглед успя да различи през размазаното предно стъкло зелената светлина на светофар. После видя позната сграда вляво. Магазинът за играчки „Геймли“. Бяха на Чърч Роуд, насочваха се на запад.