Срещу Потинг, от другата страна на масата с цвят на гранит, седеше Джон Къридж. Беше облечен по арестантски — син гащеризон, който не му беше по мярка, и гуменки. До него седеше общественият защитник, когото му бяха назначили — Кен Акот.
За разлика от своите колеги, които явно не държаха особено на облеклото си, защото нямаше нужда да впечатляват клиентите си, Акот, който беше на четирийсет и четири години, винаги се обличаше безупречно. Днес носеше добре скроен син костюм с бяла риза и интересна вратовръзка. Акот беше нисък, с тъмна коса и приятен външен вид. Мнозина смятаха, че прилича на Дъстин Хофман, а и самият Акот си беше доста драматичен, докато отстояваше правата на клиентите си в стаите за разпит и когато се обръщаше към съда. От всички обществени защитници по криминални дела в града Кен Акот беше най-голямата заплаха за извършилите ареста полицаи.
Къридж като че ли не го свърташе на едно място. Беше към четирийсетте, с къса, сресана напред коса. Въртеше се непрестанно като червей, сякаш да се освободи от невидими окови, и постоянно си поглеждаше часовника.
— Не са ми донесли чая — каза той разтревожен.
— Идва — увери го Потинг.
— Да, но минава десет — каза нервно Мад.
На масата беше сложен касетофон с три гнезда за касети — една за полицията, една за защитата и една за архива. Потинг зареди и трите гнезда. Тъкмо щеше да натисне бутона за запис, когато адвокатът заговори:
— Детектив-сержант Потинг, преди да изгубите твърде много от времето на клиента ми и моето собствено, мисля, че трябва да погледнете това. Взето е от къщата на клиента ми — лодката „Тома Новопризовани“.
Той бутна голям кафяв плик по масата.
Потинг го отвори колебливо и извади съдържанието му.
— Не бързайте — каза Акот така уверено, че Потинг леко се притесни.
Вътре имаше разпечатка А4 и той се вгледа в листа. Беше квитанция от покупка по интернет на чифт обувки „Гучи“ с висок ток.
През следващите двайсет минути Норман Потинг четеше документите и ставаше все по-мрачен. Това бяха квитанции от магазини за втора употреба и от интернет аукциони за осемдесет и три от осемдесет и седемте чифта обувки, които бяха прибрали от лодката.
— А клиентът ви може ли да обясни останалите четири чифта? — попита той, като си даваше сметка, че се хваща за сламка.
— Каза ми, че са били оставени в таксито — каза Акот. — Но нито те, нито останалите отговарят на описанието на взетите при последните изнасилвания обувки. Така че бих искал да ви помоля да освободите клиента ми незабавно, за да не му причинявате повече финансови загуби.
Потинг настоя да продължат с разпита, но Акот накара клиента си да не отговаря на въпросите. След час и половина Потинг излезе, за да говори с Рой Грейс. После се върна и започна отстъпление.
— Ще го пусна под гаранция, докато продължава разследването — предложи Потинг като компромис.
— Той си иска и вещите — каза Акот. — Има ли някаква причина да не си получи обратно обувките, изрезките от вестници, компютъра и мобилния телефон?
Въпреки гнева на Къридж, Потинг настоя да задържат обувките и изрезките. Телефонът и лаптопът не бяха проблем, тъй като от техническия отдел вече бяха извлекли всичко необходимо от телефона и бяха копирали хард диска на компютъра, за да го анализират.
Акот се примири с обувките и изрезките и след двайсет минути Мад беше на свобода. Адвокатът го откара до дома му.
80
Четвъртък, 15 януари
Бързаше да стигне дотук и не прецени колко натоварено ще е движението по крайбрежната. Като че ли имаше повече полиция от обикновено, или просто така му се струваше.
Навлезе в паркинга зад гранд хотела малко след три следобед, притеснен, че тя сигурно вече е тръгнала. С новите си сини сатенени обувки „Маноло Бланик“. После с облекчение забеляза черния ѝ фолксваген „Туарег“.
Беше спряла на идеално за неговите цели място. Не можеше да избере по-добро. Беше едно от малкото места на това ниво, което камерите не улавяха.
И не само това — мястото до нея беше празно.
А в джоба си той държеше ключовете от колата ѝ. Резервните ключове, които беше открил там, където очакваше — в чекмедже на масичката в коридора.
Вкара микробуса на заден, като остави достатъчно място, за да може да отвори задните врати. После бързо излезе от кабината, като си даваше сметка, че няма много време. Огледа се внимателно — паркингът беше пуст.